Франсоаз Долто: "Да говорим за смъртта"

Трябва да ви кажа, че съм силно учудена! За смъртта знам също толкова, колкото и вие, обаче сте дошли да ме слушате, сякаш съм много сведуща по въпроса. Струва ми се, че Манони е права: ние, хората, се събираме, за да говорим за неща, които ни се струват полезни за другите, но не и за нас самите.

Може би с основание смятаме, че смъртта не е събитие. Не и събитие, което някога ще изживеем – ние никога няма да изживеем собствената си смърт, както не сме изживели и собственото си раждане. Други са видели как се раждаме.

А ние просто сме продължили нататък – от деня на зачеването, когато един мъж и една жена са изпитали сексуално удоволствие по начин, който в крайна сметка е довел до това, че нашата поява е нарушила тяхното спокойствие; вклинили сме се в тази двойка, нахлули сме в нейния щастлив живот, без нито един от тях двамата да си е дал сметка за това.

Е, да, в този ден сме били заченати, но не сме го знаели, въпреки че тъкмо заради несъзнаваното си желание сме станали част от сливането на майчините и бащините полови клетки.

След това майка ни се е изненадала, щом е разбрала, че "първо е била запленена и сетне – пленена", според един симпатичен израз. После други са видели как се раждаме, а ние просто сме изстрадали една смърт: смъртта на плода, докато другите – нашите родители и хората, които са помагали при нашето раждане и които го наричат с тази дума – са били безкрайно щастливи.

Но кой е бил по-нещастен: плодът или плацентата? За детето плацентата е част от него и разделянето с нея може да се окаже смъртоносно. Именно опитът от раждането, което другите са видели и което за нас е първият опит, свързан със смъртта, означаваме с думите "да се родиш".

От друга страна, към края на това, което наричаме живот – защото ние означаваме с думата "живот" случващото се във времето и пространството с тялото, което остава неизменна даденост за наблюдаващите го отстрани, – пак другите ще кажат "той умря" или "тя умря". А ние дори няма да сме забелязали, че е ставало дума за това!

Навярно ще сме страдали достатъчно дълго от старческа немощ, от заплахата за края на обмена ни със света и от съчиняването на всевъзможни сценарии за онова, което би могло да се случи, когато вече няма да споделяме отговорностите на живите.

Само че за смъртта ни ще се тревожат другите – тя няма да е наша грижа. И тъкмо затова смятам, че винаги говорим за смъртта, без да вярваме в нея, макар всички да сме наясно, че именно тя осмисля живота ни и че ако в самия му край не ни чакаше смъртта, дори нямаше да знаем, че сме живи!

Смъртта е нещо много важно, но по-интересното е, че за несъзнаваното тя не съществува. И аз мога да си позволя да твърдя това, защото съм имала възможността и честта да придружавам в предсмъртните им часове свои колеги, които не си даваха сметка, че умират.

Знаеха, че са тежко болни, надяваха се на излекуване и нито веднъж през цялото време, докато им помагах като психоаналитик, нямаха фантазии за смъртта, защото в процеса на анализата оставаха в рамките на преноса, така че ако се случеше нещо, то щеше да бъде моята смърт, а не тяхната.

Много интересен факт е наистина, че в несъзнаваното смъртта не съществува, и аз мисля, че само въображението ни кара да фантазираме за смъртта, или по-точно да си представяме онова, което след края на земните им дни ще съпътства съществата – хора или животни, – които сме виждали като живи.

ХИПНОЗА И СЪСТОЯНИЯ НА ПРИВИДНА СМЪРТ

Как децата говорят за смъртта? Те започват да говорят за нея от много ранна възраст и ние също трябва да им говорим за нея отрано. Най-често я споменават във връзка с животно. Всеки от вас е виждал как реагират децата, когато за първи път се сблъскат със смъртта. Те казват: "То изобщо не мърда!", а ние им обясняваме: "Защото е умряло". "Какво значи това?", питат те, а ние не знаем какво да отговорим.

Може просто да им кажем, че нямаме представа защо е настъпило събитието, лишило въпросното същество от възможността някога пак да се движи и да осъществява обмен със заобикалящия го свят.

Само че, когато децата, а дори и ние самите за първи път видим хипнотизирано животно, няма нещо, което да ни подскаже, че то не е мъртво, и всъщност то наистина се е "запътило към смъртта", защото, ако хипнотизаторът не го извади от хипнозата и не му върне познатото усещане, което има за тялото си, когато се движи, то ще застине в позата си, ще остане в нея, докато умре.

Да хипнотизираш животни, не е трудно. Неведнъж съм гледала как го прави Шерток – психоаналитик, който работи много с хипноза. Лангустите се хипнотизират много лесно, със скаридите е малко по-трудно... обаче при лангустите, зайците, кокошките, петлите, при всички домашни животни – и това е много интересно – е достатъчно само да ги поставиш рязко, без междинен етап, в някоя поза, която коренно се различава от обичайната за начина им на живот.

Например той хваща лангустата, тя си е жива и здрава, мърда с лапички, и хоп, изведнъж я обръща по гръб и я просва като върху тезгяха в магазина; така тя вече изглежда като умряла и ако той излезе и се върне след два часа, ще я завари в същата поза, в състояние на кататония.

За да я върне към живота, трябва само да я хване и постепенно да я накара отново да усети лапичките си, т.е. – ако мога така да се изразя – да открие отново своя "образ на тялото", обичайната си телесна схема и обичайния начин на възприема не на тази телесна схема.

Абсолютно същото е със зайците и кокошките – трябва рязко да ги обърнеш по гръб: от една поза на тялото в друга, която животното не би могло да заеме само и която се стоварва върху него, сякаш Реалното, като някакъв Господ, е дошло и го е поставило в поза, каквато то никога през живота си не би могло да заеме. Това е наистина интересно, още повече че ние не знаем какво чувстват животните.

Но знаем, че когато някое от тях прекара по-дълго време в състояние на хипноза, след излизането си от нея то явно не е схванато, не му е нужно да се раздвижва, веднага припва нанякъде, сякаш не е преставало да изпитва възбудата от живота и не е било подлагано на никаква хипноза.

А на нас в продължение на два, три или четири часа то ни е изглеждало като умряло – и наистина би умряло, ако някой не го извади от хипнозата, защото с нейна помощ не можем да накараме животното да умре, но можем до такава степен да редуцираме обмена му с околната среда, че то да умре от самото заспиване, от невъзможността да продължи да извършва този обмен, тъй като всички жизнени процеси, включително и дефекацията, спират и остава само дишането – на минимални обороти, защото то не бива да замира.

Впрочем точно това правят някои йогини, които изпадат в състояние на привидна смърт, а електроенцефалограмата и електрокардиограмата разкриват наличието на базов ритъм. Базовият ритъм не изчезва, а това означава, че сърдечният мускул продължава да живее, макар и да не предизвиква пулсации. Тези явления са проучени от Терез Брос. За такива хора казват, че са умрели и след това възкръснали! Нищо подобно!

Били са в състояние на хипнотична смърт, сами са се хипнотизирали, като преди това с помощта на упражнения са се подготвили да ограничат до минимум обменните си процеси, за да може в минимална степен да се запази телесната схема. За кратко време тези хора губят много от теглото си, а понякога остават в подобно състояние цял месец и продължават да отслабват, въпреки че храносмилателният им тракт е прекратил всякакъв обмен с външния свят, а кръвообращението им е силно забавено.

Говоря ви за явления, които за нас, хората, които ги наблюдаваме отстрани, приличат на състояния на смърт. Когато човек излезе от подобно състояние, той няма никакъв спомен за него, нито дори усещане, че може да е било сън. Ако доведем някого до кататония – но аз нито съм го правила, нито съм виждала друг да го прави, – след това този човек най-вероятно няма да си спомня нищо, и това изобщо не ме учудва, защото у животните, които съм наблюдавала, не оставаше никаква видима следа.

Те веднага възобновяваха връзките си със заобикалящия ги свят в пълна степен, макар да бихме предположили, че ако примерно ние в продължение на часове стоим неподвижно в някакъв сандък, ще позагубим своята гъвкавост и ще имаме нужда да се протегнем. Също като нас животните се подчиняват на действието на нервната система, те имат стави и мускули.

Така че не става дума за смърт, а за някакво коренно различно състояние, в което можем да изпаднем, докато сме живи, и това състояние, което човекът е способен да наложи на други същества, може да се нарече изживяване на смъртта. 

Смъртта не е нищо друго освен загуба на всякакъв вид обмен, смъртта е обратното на съзиданието. Не става дума за застиване на живота, както при споменатите случаи на привидна смърт, а за не-съзидание, за начало на разложението на тялото, за неговото разграждане, причинено от жизнената дейност на други организми, които живеят, като се възползват от организъм, вече престанал да се защитава и да осъществява обмен със заобикалящия го свят. Но другите да му мислят! На това ние никога няма да станем свидетели.

Франсоаз Долто, из ""Да говорим за смъртта". Откъсът от книгата е предоставен от издателство  "Колибри".

"Да говорим за смъртта"

"Да говорим за смъртта" излага схващанията на голямата френска психоаналитичка за начина, по който се отнасяме към деликатната темата за смъртта. Както знаем, остаряването и осакатяването не пречат на общуването – то просто се променя и преминава на друго равнище - в психоанализата това се нарича "кастрация".

От опит сме разбрали, че когато биват приети, всички кастрации пораждат един много по-богат символичен живот. Но как да приемем перспективата за собствения си край? Всички деца играят на това: да умират и да причиняват смърт.

Именно защото са живи, те имат пълното право да постъпват така – като причиняват въображаема смърт, те придават на реалния си живот смисъл и енергия. В сънищата също обичаме да си играем с чувствата на агресивност, на които не даваме достатъчно израз в живота.

Може би с основание смятаме, че смъртта не е събитие. Не и събитие, което някога ще изживеем – ние никога няма да изживеем собствената си смърт, както не сме изживели и собственото си раждане…

Франсоаз Долто

Франсоаз Долто (1908–1988) е едно от бляскавите имена на световната психоанализа – известна е като последовател на Фройд и съмишленик на Лакан, но се откроява с оригинален подход в работата си и интереси в областта на детската психиатрия.

Уникално е чувството й за хумор, както и умението й да свежда психоаналитичната теория до съдържание, достъпно за всеки родител.

В България е известна със заглавия като "Основни етапи на детството", "Когато се появи детето", "Всичко е език" и "Женската сексуалност". "Каузата на децата" е най-революционната от всички книги на френската мечтателка и визионерка.

През 1985 г. Долто изнася лекция по една нетипична за нея тема – смъртта и отношението ни към нея: как я приемаме, как мислим за нея, как да говорим за нея на другите и на децата.