Ако можеха да говорят

Сънувах сън. Той бе доста странен. Повечето хора биха му се присмели, но за мен беше уникален. В съня ми беше пролет. Аз бях цъфнало и красиво дърво. Разнасях пролетен аромат навсякъде около мен. Сърцето ми беше в корените, стълбът бе моето тяло, а разцъфналите пъпки бяха децата ми.

Хората минаваха и ми се радваха. Малките деца дори се снимаха с мен. Все още бях малко дърво, но успявах да преодолея всеки един силен вятър или проливен дъжд. С нетърпение чаках деня, в който ще порасна и няма да се страхувам от природата, в която живея.

За жалост повече се страхувах от хората, които въпреки че ме обичаха, ми причиняваха най-голямото страдание. Знаех, че колкото и да порасна, ще съм безпомощна пред тях. Някои минаваха и откъсваха цветовете ми или по-точно децата ми. Аз знаех, че го правят, защото им харесват, но никоя жена не взима детето на дадена майка, защото то е красиво. Така трябва да е и в природата.

Болееше ме много, когато хората откъсваха част от мен, но те не разбираха това. Всяка вечер се молих да повали малко дъжд, за да мога да изхраня пъпките си и те да пораснат. Да станат здрави и красиви листа.

Когато това стана, аз се притеснявах да не бъдат изядени от гъсениците. В крайна сметка така е устроена природата. Аз не исках малките буболечки да са гладни и се примирявах. Затварях очите си, когато гадинките образуваха рани върху телата на децата ми.

За жалост имаше нещо друго, с което не можех да се примиря. С хората, да - отново с тях! Те минаваха и късаха едно, две, а понякога и повече листа. Чудих се защо го правят, тъй като не им бяха нужни и просто ги хвърляха на земята.

Дойде и есента. Децата ми започнаха да падат бавно всеки ден. Те падаха на земята до мен и изгниваха или по-точно умираха. Аз плаках, но никой не виждаше сълзите ми.

Трябваше да взема някакво решение, за да не чувствам болка. Бях решила да заспя зимен сън, но това така и не се осъществи. Хората отрязаха стълба ми, без да се замислят, че това всъщност е тялото ми. Благодарение на тях заспах вечен сън. Аз умрях! Само ако можех да говоря...

Когато се събудих на сутринта ме побиха тръпки от съня, който сънувах. С една дума аз усетих как се чувства едно дърво, което ние хората приемаме за даденост, а далеч не е така. На следващата вечер се страхувах, защото не знаех какво ще сънувам. Не исках отново да изпитам същата болка. Със страх затворих очите си.

Сънят ми отново започваше странно. Аз бях улично куче и за разлика от дървото, в този сън можех да показвам любовта и омразата си към хората. Живеех на улицата и се страхувах, че зимата идва.

Нямах си идея къде ще прекарвам мразовитите зимни вечери. На вън за жалост нямаше топли места. През деня обикалях дворовете на къщите и се молих някой да ме съжали и да ми даде нещо за хапване. Понякога попадах на добри хора, които ми даваха каквото имат. Аз бях доволна и на половин филия хляб, защото когато едно куче е гладно, няма претенции.

Също както хората. Имаше хора, които бяха много добри и дори си мислех, че са били кучета в миналия си живот. За да им се отблагодаря, вечер обикалях пред оградите им, за да ги охранявам. Те не знаеха това, но най-красивото добро е това, което остава скрито.

За жалост имаше и такива, които изпитваха злоба към мен. Ритаха ме, за да се махна, но те не знаеха, че ако ме помолят, аз ще ги разбера и ще поема по друг път. Целиха ме с пръчки и ми причиняваха голяма болка. Имах чувството, че нямат сърца.

Един ден едно малко момченце ме взе с ръцете си. Аз се страхувах от него, така както то от мен. Имаше взаимен страх и това ме караше малко да се успокоя. То ме закара при баща си и помоли да ме задържат. Момченцето получи разрешение от родителя си.

Къщата им беше с голям двор и се радвах, че ще има къде да бягам. Очакванията ми обаче не оправдаха реалността. Завързаха ме за каишка. Вярно е, че получавах вода, храна и тяхната любов, но те не знаеха нещо много важно. Ако обичаш нещо трябва да го държиш на свобода и ако то също изпитва същата любов, никога няма да избяга!

Когато се събудих, отново се замислих за много неща. Чудих се каква болка ще изпитам, ако сънувам, че съм море, планина или просто една поляна. Със сигурност нямаше да мога да дишам от замърсяванията, причинени от нас, хората.

Ако не можеш да пазиш природата чиста, то значи, че не можеш да пазиш чиста и душата си!

Илюстрация: Кери Дарлингтън (Kerry Darlington)