2400 км по-натам

- Всъщност се бяхме запознали съвсем случайно. Като всяка сладникава любовна история, началото дойде бързо и необяснимо, неочаквано и неумишлено, просто така. Беше пролет, от онази слънчевата, в която дъждовете са в късните следобеди и за кратко, колкото да измият праха по варненските улици. Чакаше ме на пейка в двора на университета, а аз бързах надолу по стълбите и се спъвах във връзките на кецовете си. Беше по–висок поне с една глава, тежеше два пъти повече от мен, та по тази причина нямаше друго удоволствие, освен това да убия скоростта от бързането си в прегръдките му.

Небрежен с разкопчана риза, вдигната яка и чаровна усмивка. Брадата му жулеше бузите ми, но въпреки това целувките не спираха с часове. Говорехме си и се смеехме постоянно. Не беше от онази грациозна любов, в която внимателно подбираш всяка своя дума, всеки свой маниер, всеки поглед. По–скоро беше непринудено, спонтанно.

Хората ни питаха от колко години бяхме заедно, а ние двамата с усмивки отговаряхме "от седмица". Следваха учудени погледи и коментари от типа "вие ще остареете заедно" или "родени сте един за друг". Излизахме навсякъде заедно, компаниите ни си допадаха, макар и да се познаваха от скоро. Той ми посвещаваше всяко рок парче, докато пееше в поредното караоке. Забавлявахме се и танцувахме заедно. Чувствахме се като приятели, които не са се виждали отдавна, които са забравили, че се познават и сега се преоткриват отново. Толкова познато, а същевременно ново и неповторимо. Пеперудите в корема ми, отлепяха подметките ми от земята. Не вървях на път за квартирата си през Морската градина, а се носех, летях. След секс се замервахме с пяна в банята и се смеехме толкова силно, че често съквартирантите ми ни правеха забележка, а ние засрамено се споглеждахме и тихо се подхилквахме. И както гласи клишето "колкото по–високо летиш, толкова повече боли като паднеш". Настъпи онзи ден, в който го приеха да учи в Бреда, Холандия.

Била съм в Холандия – прекрасно е. Чисто и подредено, усмихнати хора, русоляви и с четвъртити лица, симпатичен низ от къщички, напомнящи истамбулска кехлибарена броеница опасват улиците. Хората са различни. Израснали с приоритети и схващания непознати за старите балканци. Да ги видиш е необичайно, да ги разбереш звучи като утопия. Перфектното място за моята различна любов. Щеше да се чувства на място. Свеж, търсещ предизвикателства, с дълбока жажда за комуникация с различни хора, преоткриващ психиката и душата на всеки свой събеседник, щеше да се чувства прекрасно.

Подкрепях го силно, макар и да не желаех да сме разделени с години, да се виждаме за кратко, да прекарваме часове, взиращи се в монитора. Да прекараш следващите четири години от живота си в чакане – звучи убийствено тежко, почти нелепо, мисля дори невъзможно като детска илюзия, разлята с акварелни бои върху четвърт кадастрон. Но какво беше това време на фона на вечността? Кой и колко можеше да отмери, за да си сигурен, че не жертваш собственото си Аз напразно? Мисля всеки преценява сам. "Да прекараш" само по себе си съдържа нещо "прекарващо". Въпреки това, момичешкото ми Аз реши да опита. Най–безразсъдно е да опиташ, но е и най–сигурният начин да знаеш, че няма за какво да съжаляваш, няма за какво да се чудиш дали си пропуснал "да се прекараш" или "си се прекарал" като не си опитал. Разхвърляни мисли, на един объркан кантар, неспокойно движещ се нагоре–надолу, търсещ баланс.

Имахме своето лято, с което да се погрижим да останем в мислите си и след неговото заминаване. Сякаш дори, че така и се случи, без да сме го планували. Взехме решение негласно да се разделим в края и всеки да продължи по своя път, а до тогава просто да се отдадем на своята еуфорична емоция на щастие, споделена обич и страст. Страст, от която самите ние на моменти сякаш се опарвахме, страст, която превръщаше всеки миг на докосване във вулканично изригване, страст, в която след секс, нажежена до кърваво магма сякаш поглъщаше телата ни.

Радвахме си се взаимно във всеки удобен случай, навсякъде. Държахме се за ръце, целувахме се, силно се прегръщахме и не спирахме да търсим докосването на другия. Три месеца минаха неусетно, а в една тиха спокойна лятна вечер, уморени от работа, тайно изгарящи от напрежението на предстоящото му заминаване се разрази бурята. Привиден разговор по телефона трябваше да разреши казуса, "Къде ще спим тази вечер, у вас или у нас?" Последва леко заяждане, отговор с още заяждане, спор, викове и натиснатия бутон с червената слушалка. Започна се! Пет минути по–късно статусът в социалната мрежа беше променен от "обвързан" на "необвързан". Цигара време по–късно последва досадното "тууут, тууут" на свободното в телефонната слушалка.

Нямаше обяснение, нямаше сълзи на раздяла, само един сменен статус. Сбогуванията на гарата ми се струваха прекалено мъчителни. Меланхолично място е гарата, не е за всеки. В каменните й зидове се криеха въздишките на толкова много разделени сърца. Часовникът отгоре отмерваше дали и кога ще настъпи вечността, в която сърцата да останат завинаги заедно. Мислехме да не се чуваме и виждаме повече, но можехме ли?!    

Той: Пристигнах :)

Аз: Радвам се :) Всичко наред ли е? Не ми писа цяла седмица, знаеш ли колко неща си помислих :(

Той: Малка въшка си ти, все такива въпроси задаваш

Аз: Притеснявам се, кажи ми

Той: Нали знаеш, че баткото ти е голямо момче и се оправя винаги :) отивай да си четеш за изпитите и не го мисли много. "I love you, I have loved you all along and I forgive you for being away for far too long. Hold on to me, never let me go"

Първите седмици да си призная, не ги помня много. Работех през лятото в едно кафе и всеки път, когато двойка седнеше на някое сепаре, сълзи изплуваха в очите ми и молех колегите да им вземат поръчката. После се скривах до аварийния изход на мола, палех цигара и строях дълга до небето кула на телефона си, за да се успокоя и да се върна. Не ядях, защото ми беше трудно да преглъщам. Мисля, че ако преглътнех, щеше да се наложи да преглътна и истината, болката и огорчението.

Пушех много, може би около две кутии цигари на ден, от време на време се сещах да пия вода, но по-скоро предпочитах вкуса на тройно дестилираното ирландско уиски. Мекият му вкус гъделичкаше рецепторите в устата ми, а молекулите и химичните му съединения правеха светът през замъгления ми поглед една идея по–поносим. Вечерите са радвах на компанията на приятели, които мъжки понасяха отговорността да ме напият до припадък и още по–мъжки неприятното задължение да отнесат безжизненото ми тяло до малкия апартамент. Всяка песен на караокетата горчеше, всеки спомен ме караше да бленувам за амнезия. Сутрин се мразех, защото виждах колко много пъти го бях търсила през нощта. Влизах в банята да отмия срама, болката и огорчението и да започна "на чисто"... до следващата двойка в кафето, по улицата или просто до някоя мисъл за него, която небрежно се разходеше из мислите ми.       

Месеците минаваха. Пишехме си от време на време, но разговорите ставаха все по–тегави. Алкохолът често свършваше и се налагаше да се ходи до магазина. Очакването за нещо различно държеше едно състояние на напрежение, а несигурността какво се случва на 2400 км от теб, можеше да доведе и най–издръжливия до нежната прегръдка на бялата риза с дългите ръкави и многото каиши. Буреносни облаци на ревност и ярост хвърляха черни светкавици от ненавист в Скайп, редове със злобни откровения и огорчение от снимки с пияни момичета, прегърнали моята любов.

Дни след това, в алкохолен делириум, водехме скъпи международни разговори, седнали на стълбите пред някоя дискотека. Болката ни заливаше с цялата си сила, нервите бяха опънати, но всичко изчезваше, когато просто си разменяхме по някоя друга пиперлива дума или просто по едно задавено от сълзи "липсваш ми". Ушите на всичките ми приятели се бяха посбръчкали от една и съща история,  циклично повтаряща се на определен период от време. Познатото "край писна ми, не мога повече", "липсва ми, обичам го", "какво ли прави, дали ме обича", "обади ми се, толкова съм щастлива, той също ме обича" и пак "край писна ми, не мога повече". От време на време си включвахме камерите и се смеехме, друг път си разменяхме лениви съобщения от типа: "ненавиждам те, пришки от обувките да ти излязат, от дънките да се протъркаш, нацелувай комшиите, като се напия някоя слънчева вечер може и да се чуем".

Горчилката от разстоянието се стопяваше по време на ваканциите му, когато незнайно защо отново се срещахме по варненските клубове. Привидно на разстояние, разменящи погледи и кратки разговори на общи теми, докато емоцията не надделееше и не завършехме вечерта между завивките на нечие легло, вплели тела един в друг, с онази страст, с която всичко беше започнало.   

 - Как свърши историята? Какво се случи? – момичето от Центъра за помощ на младежи в беда я погледна с умиление.

 - Не зная. – каза другото момиче. – Докараха ме тук след като прекарах няколко дни в болницата, след като той замина за пореден път. Забраниха ми да ползвам какъвто и да е компютър или телефон. Идват да ме виждат родителите ми и най–близките приятели. Всички се притесняват, толкова е нелепо. – чешеше се неволно, защото ръцете я сърбяха там, където под превръзките зарастваха дълбоките надлъжни белези.

- Всички тук са много мили, ще видиш. Аз съм доброволка и идвам три пъти в седмицата за по час. Приятно ми е да си говоря с други като мен, пък и уча Психология и ми е полезно да упражнявам на практика всичко, което учим в университета. - "Ще ми помогнеш ли?" прочете в очите на момичето и неволно кимна. – Ще ти дам тази книга, за да не скучаеш, докато си в Центъра, а до колкото чух, скоро ще те върнат у дома.

Момичетата се спогледаха. Това беше от онези моменти, в които ставаше ясно, че това е началото на едно прекрасно приятелство. Разочарованието и болката от една трудна раздяла, даде тласък на ново начало. Година и половина по–късно седяха на пейка в Морската градина точно пред Делфинариума, гледаха лунната пътека, ядяха портокали и си разказваха забавни истории.

- Спомняш ли си как преди време ме попита как свършва моята история? Мисля, че днес е идеалното време за нейния край. Преди време смятах, че съм достигнала най–големия крах в живота си. Разбрах, че всичко се случва с причина – от началото на сладникавата любовна история, до момента, в който се изправяш пред собствения си храм. Поемаш дълбоко въздух и решаваш да престъпиш сам в собствената си душа, за да опознаеш себе си, да откриеш дълбоко пазената тайна за това кой си всъщност, какво искаш и как да продължиш от тук нататък. Нека ти призная, че не ми беше лесно да достигна до този извод, както и че нямаше да успея без теб и приятелите, семейството ми.

Изправих се, пред детската невинност, за да вляза по-дълбоко в собствената си душевност. Намерих отдавна забравено, а може би дори и никога не споменавано на никого мое собствено и различно за самата мен Аз. Онова дълбокото, с една идея по–малко импулсивност на вземане на решения, по–зряло, по–пораснало, по–трезво. Намерих собствена си същност, върнах се на онази Лунна пътека на повърхността на водата и да ти кажа, не се чувствам никак зле. Всяко изпитание ни дава онези уроци, от които имаме нужда, калява ни и ни прави по–силни. Моята стара тъй страстна любов, разбрах има своя собствена нова любов. Разменихме си по една честитка за рождените дни. Като да натиснеш стар белег, вече не те боли, когато го докоснеш, но споменът кара сърцето ти леко да потръпне.

Радвам се, а усмивката, която виждаш, е истинска. Няма чувство за вина, нито за обвинение. Преди време този разказ щеше да ме кара да пуша цигара след цигара, да се наливам с ирландско уиски и да не искам да живея, а виж ме днес. Разделям парченца портокал, с нов приятел, който ми дава сили и надежда, радвам се на топлото варненско лято, а морският бриз роши косата ми. Нека ти разкажа още нещо. Преди време си казах, че не искам да обичам, защото е прекалено болезнено. Загубих вяра в себе си, в живота и в околните. До преди седмица.

Преди седмица ми писа в Скайп едно момче. Запознахме се в клуба, където работя. Покани ме да излезем и аз приех. Утре вечер ще се видим. Предполагам ще поиграем боулинг или билярд, има време да го измисля. А може и той да е измислил нещо забавно.

Момичетата продължаваха да стоят на пейката и да се взират в морето. Пълната луна осветяваше мечтите им, а морската вода им носеше спокойствие и ги зареждаше.