Лилия Маравиля: Чувствам се добре в кожата си, не бих се върнала отново на 20 г.
От HighViewArt
Лилия Маравиля е една от най-слънчевите актриси в България, които споделят своята положителна енергия с публиката почти ежедневно. HighViewArt успя да я „открадне“ за едно празнично интервю и да стартира своята поредица от разговори с най-любимите звезди у нас, от които винаги има какво ново да научим и да се вдъхновим.
Наш любезен партньор и домакин за това интервю е FREYWILLE . Благодарим за подкрепата и гостоприемството им, и че успяхме да се възползваме от тяхната уникална обстановка за създаването на този материал. Всеки, който желае, може да ги открие в мол Paradise, град София, на бул. Черни връх 100.
Лилия, благодарим ти, че прие нашата покана. Ти си прекрасна, a буквално в превод от италиански така звучи и твоята фамилия Маравиля. Носиш ли я с гордост?
Тази фамилия ме намери в най-подходящия момент, когато вече бях готова да я нося. В началото ми беше трудно да се разделя с Лазарова, но си казах, че ще имам възможност да сменя вибрациите на името си, защото така казва езотериката, а аз си падам по тези неща. Хубаво е човек да си измисля истории. В началото не бях обърнала внимание какво означава Маравиля. Аз знам езици и когато за първи път трябваше да напиша Лилия Маравиля си казах, това звучи като Василиса Прекрасна.
Когато дъщеря ми беше малка й купувах едни книжки. Бяха поредицата „Лили Чудото“ и си казах – „Я, то моето име е точно такова“. Все ме питаше коя е Лили Чудото и аз й отговарях “Ами, това съм аз”. Шегувах се, разбира се. Няколко години след това започнах с голямо удоволствие и гордост да си нося фамилията. Даже днес много хора не ми казват Лилия, а ме викат по фамилия – Маравиля. В началото беше интересно, когато колегите се опитваха да запомнят фамилията ми, например Малин Кръстев се е шегувал “Маракуя ли беше?”. Вече всички знаят Маравиля и знаят какво значи.
Спомням си когато за първи път гледах Леонардо ди Каприо във филма „Защо тъгува Гилбърт Грейп“ колко впечатлена бях от таланта му и си казах, трябва да запомня името на това момче. Когато търсех филми с негово участие все се питах - Леонардо какъв беше (смее се). А днес няма човек, който не знае името му. Та и аз се успокоявах така в началото, че все някога ще научат и моята фамилия.
Всички вече знаят коя е Лилия Маравиля и я харесват. Съвсем скоро ще те гледат отново на малкия екран, защото ти предстои ти премиера по националната телевизия във втория сезон на сериала „Вина“. Разкажи ни за това приключение.
И аз като зрителите очаквам с нетърпение “Вина”. Много харесвам сериала и с удоволствие гледах първия сезон. Когато дойде поканата към мен ми стана много приятно и се зарадвах, защото е чудесно когато попадаш в добри проекти. В това отношение съм късметлийка. Аз почти нямам лош проект. Разбира се, че ги подбирам, но може би и хората, които избират мен, са точните. Мога да кажа, че съм участвала в едни от най-добрите продукции в българското кино и телевизия.
Надявам се да съм се справила добре с ролята си във „Вина“. Любопитна съм, наистина.
Намираме се в навечерието на най-светлите християнски празници – Бъдни вечер и Рождество Христово. Завладяло ти е вече празничното настроение?
Така ми се случва, че когато наближат тези празници програмата ми е страшно натоварена. И аз наистина нямам време. Винаги съм купувала подаръци на 23 декември. А на 24 декември се приготвям за Бъдни вечер. Всичко е в последния момент винаги. Засега тази година се очертава да съм по-свободна и ще имам възможност да се замисля на кого какво да подаря. Моите хора нямат нужда от нищо, знам, но ми се иска да ги изненадам. Може да е дребно, но да е с много внимание.
Къде и как ще посрещнеш празниците?
Ще сме вкъщи. Правя боб задължително за Бъдни вечер, защото Паола и Лука много обичат. Приготвям нечетен брой постни ястия по българска традиция, а моите италианци много харесват това. Малко ми е тъжно, защото преди на този семеен празник къщата ни беше пълна с хора. За съжаление, колкото повече порастваме с годините около масата оредяваме. От миналата година сме вече само трима - аз, моят съпруг Лука и дъщеря ни Паола. Един ден къщата ни сигурно ще се напълни отново, но животът си има свои правила и ние трябва да ги следваме. Само трябва да сме здрави и да му се радваме.
Ако те върна 20 години назад, вярваше ли, че 20 години по-късно все още ще сте заедно с Лука и тримата с Паола ще посрещате заедно празниците?
Да, вярвала съм. Аз имам способността да си проектирам нещата, които искам да ми се случат и Слава Богу, засега всичко е така, както искам. Аз от много малка съм била винаги много самостоятелна. Родителите ми работеха и мен всъщност ме възпитаваше брат ми, който е с 9 години по-голям от мен. Той ми даде основата на всичко, което да ме ориентира като личност, да развие любопитството ми към живота и да даде посока към интересите ми. Мога да кажа, че това, което съм днес, е благодарение на него.
От малка знаех, че искам да вляза в езикова гимназия. Знаех, че трябва да знам езици, за да мога да комуникирам по някакъв начин със света извън системата, която социалистическата ни родина позволяваше. Сега, за радост, всеки има възможност да отиде където си поиска и да казва това, което мисли. Тогава беше някакъв ад. Живееш в една затворена система, като в консервна кутия, отвратително. И затова кандидатствах във Френската гимназия във Варна, приеха ме и първа точка беше отхвърлена. Това беше важна стъпка, защото тази гимназия беше с много висок статут, добри традиции и сериозно образование. От много малка бях сигурна и че ще се омъжа за чужденец, европеец.
А защо?
Не мога да кажа защо, просто така съм си представяла. Когато всъщност се запознах с Лука, знаех, че срещата ни не е случайна. Той също е с френско образование и ние до ден днешен си говорим на френски. И така той ме намери. Има една приказка – те, мъжете, ни намират, но ние, жените, ги избираме. Направихме семейство, представях си, че ще имаме Паола и тя ще е много готина и сладка, и то така и стана. Наскоро нещо си говорихме с нея и й казах, че не може да реагира еди как си на нещо и тя ми отговори – „Мами, това е твой проблем, така си ме научила“. Тя не обича да демонстрира нещо, да се показва. Винаги съм я учила, че това, което е ценно и го притежава, то ще се вижда. Въпреки че разбирам, че и тази крайност не е добра и се опитвам да й кажа, че трябва да има самочувствие. Но то се гради постепенно. Идва когато вече имаш някакви успехи и постигнеш нещо. Тя върви по моите стъпки. Понякога я критикувам и после си казвам – защо го правя, когато аз съм извървяла моя път по същия начин и наистина не съжалявам за нищо.
И ако се върна на въпроса – никога не съм си представяла, че ще бъда разделена с мъжа си. Да не казвам голяма дума, но не си представям с Лука да не сме семейство. Имам чувството, че така сме обречени един на друг. Ние нямаме и достатъчно време да си омръзнем. Много сме толерантни в работата, която вършим, в отношенията си. Имаме си доверие и вървим заедно напред, спокойно. Разбира се, че има скандали вкъщи чисто по италиански, но много бързо ни минава. Ние се караме, защото се обичаме, това е любовта. Радвам се, че има и такива емоции, просто всички сме много артистични у дома.
Буря от емоции е у вас. А как реагира ти, когато дъщеря ти ти каза, че иска да става актриса?
Голяма трагедия. Аз много тежко го изживях. Ставам банална, но направих всичко възможно да я откажа. Не заради друго, а защото знам колко е трудна тази професия. Отстрани тя не изглежда така, но знам колко е малък пазарът в България. Всички се познаваме. Едно от основните неща в тази професия, за да успяваш и да се чувстваш щастлив, е да си много талантлив. Да, има много хора, които имат късмет и успяват. Те не са гениални, но са попаднали на определеното място в точното време. Не всеки има този късмет. И точно заради това не може да се разчита на шанса, а на качествата и способностите.
Ако имаш късмет може и да ти се получат нещата. Има и по-трагични съдби на творци, които са признати едва когато си отидат от този свят. Няма шаблон, това е истината. Затова и не бях особено убедена, че искам тя да се посвети на тази професия. Аз знам, че има характер, което е много важно. Виждам я, че е очарователна. Кандидатства първата година и не я приеха. След това не се отказа и втората година кандидаства от първи тур отново, въпреки че преди това я бяха приели друга специалност. Много приятно ме изненада, като ми каза, че ако е за тази професия, ще я приемат. Мен това много ме респектира. И си помислих – ако не става, всичко ще е наред. Какво се оказа – не само влезе, но е и в класа на Маргарита Младенова, за което съм много щастлива. Това са едни от най-стойностните срещи, които човек може да си пожелае в Академията.
Как се чувстваш, когато я гледаш на сцената?
Можете да си представите с какви очи я гледам. Аз съм най-критичният зрител. В началото виждах какво има да учи, но и че много добре стои на сцена. Освен че е очарователна, видях, че има мисъл, което за мен е много важно. Аз обичам мислещи актьори. Проследих стъпките й и мога да кажа, че наистина съм много доволна за момента. Просто й желая успех. Не само на нея, но и на всички, които завършват НАТФИЗ. Надявам се да има по-добри времена за тях.
Въпреки че е много трудно. У нас пазарът е малък, правят се доста лоши продукции. Номерът не е само да излезеш на екран и да започнат да те разпознават. Имам чувството, че това стана най-важно. А за мен не е така. И не би трябвало и за актьорите да бъде. Напливът в Академията не е толкова голям като при нас, ние кандидатствахме 4000 човека, а сега 100 не могат да се съберат. Това, което ми прави впечатление у повечето млади хора, които кандидатстват, е, че те просто не знаят с какво искат да се занимават. Не че това е тяхното, а просто искат да ги дават по телевизията и да бъдат разпознаваеми, да станат известни. Разбираемо е на фона на това, което ни заобикаля. Всичко е дигитално.
Хората се запознават с теб от екрана или телефона. Слава Богу, че поне има театър! Това много ме успокоява. Да, има го момента, че хората те гледат по телевизията и след това им става любопитно да дойдат и да те видят на живо. Т.н. „мечки“ водят публика. И това е хубаво, защото на хората, които идват случайно, започва да им харесва това изкуство и имат нужда от това преживяване, което е много различно. В театъра започваш да живееш и да дишаш с едни още 500 човека около теб. За два часа влизаш в едно пространство с едни хора, които живеят един съвсем различен живот от твоя и ставате едно цяло. Енергията е обща, вълнението, смехът, сълзите са споделени. Магия!
Магията на театъра е, че всяко представление е различно, защото има различна публика, с различни емоции, с различни преживявания.
Радвам се, че Паола се занимава с театър и сега в момента е въодушевена от това да учи това изкуство. Но големите уроци започват оттук нататък. Академията е само първото стъпало. Започваш да се справяш сам. Истинското училище е когато стъпиш на професионална сцена и започнеш да се сблъскваш с по-големи задачи. Виждам, че се вълнува дали ще има късмет. Но каквото – такова. Хубавото на живота е, че както се казва – тази черга ние си я тъчем. Много зависи как стъпваш и по какъв път ходиш.
Какъв беше твоят път?
Аз съм минала през много трудности и отчаяние в началото на кариерата си. Вече съм позабравила. Никак не беше лесно, но точно това ме изгради като характер в тази професия. Самият факт, че устоях и продължих, имала съм търпението да изчакам момента и той да дойде. Радвам се, че дойде, защото можеше още да си чакам. Има период, в който се съмняваш дали наистина си способен. Когато не ти се случват дълго време някакви неща и си казваш – не може в другите да е вината, може би проблемът е в мен. Благодарна съм, че до мен съм имала хора, които са ми казвали да стисна зъби и да изтрая още малко. Добре, че съм ги послушала и съм имала характера да устоя, защото сега се чувствам много добре. Да, аз не съм във всеки проект.
От една страна, актьорите сме много странни животни, защото сме единствените, които не се оплакват от работа и им е приятно да са непрекъснато заети. От друга страна, се радвам, че не съм навсякъде, защото не всичко, което виждам и гледам ми харесва. Аз не искам да правя компромиси и не ми се е налагало.
Щастлива съм, че не всеки ме кани. Всеки човек има его, това е нормално. Даже ми се струва задължително в едни граници. При нас артистите, егото е много коварно нещо, защото в момента, в който някой ти се обади и те покани за роля и ти каже колко те харесва, ти става много приятно. Четеш сценария, после виждаш някаква генерална глупост и въпреки всичко, понеже са те поканили и искаш да се докажеш, се съгласяваш и си казваш, ще успея да се справя и с това. И чак когато нещото се провали, си даваш сметка, че такива компромиси не трябва да правиш. Човек се учи. Хората казват проба-грешка. Ако не грешим, как да знаем кое е правилно.
Мисля, че грешките са абсолютно наложителни и това кара хората първо да вървят по интересен път и после да израстват. За да станеш по-безкомпромисен, трябва да минеш през доста компромиси. Поне така си мисля. Аз вече си позволявам да говоря така смело, защото съм изминала повече път, отколкото може би ми остава.
Как се чувстваш в годините си?
Чувствам се много добре в кожата си. Наскоро даже си говорих със Снежи Петрова и й казах, че даже милиони да ми дават – на 20 години не се връщам. Всичко наново да го преживявам – абсурд! Не искам да се лутам пак. Радвам се, че имам опит, защото това е нещо, което много ми помага в професията.
Казваш, че си сбъднала повече от мечтите си и си щастлив човек. Продължаваш ли да мечтаеш и за какво?
Да! Най-интересното е, че сега фокусът ми се измести. Вече не съм аз център. Знаеш ли защо съм толкова щастлива и се чувствам добре – защото влагам много от моите умения в дъщеря ми и моите студенти. Осмислям срещите си с младите хора. Предавам нататък. Опитвам се да им предам всичко, до което съм достигнала. Показвам им смисъла, уча ги на смирение, доброта, борбеност. Предизвиквам ги да отстояват идеите си, да ги търсят, да ги развиват. Да отворят сърцата си и да дават и получават любов. Да са смели и категорични. Да не спират да искат, но да стоят здраво стъпили на земята. Да гледат смело напред, но да са отговорни, защото бъдещето е в техните ръце. Те са бъдещето! Разчитам на тях и вярвям в тях! Искам да са спокойни и щастливи, и да разчитат, че аз винаги ще им пазя гърба!
