8 цитата от приказките на Оскар Уайлд

Оскар Уайлд остава завинаги в историята на литературата с неподправената си искреност и реализъм. Писател, поет, драматург, творчеството му е изпълнено с онзи натрапчив реализъм, който ни кара да отворим широко очи.

Затворен във времевото пространство на консерванивния XIX век, Оскар Уайлд е принуден да поставя ограничения на човешкия си живот, осъден на две години каторжен труд за непристойно поведение и хомосексуализъм. В литературата си той остава новатор, определян като "модерен писател", автор на комедийните пиеси "Колко е важно да бъдш сериозен", "Ветрилото на лейди Уиндърмиър", "Идеалният мъж", "Жена без значение".

Оскар Уайлд е известен със своите афоризми. Творчеството му е изпълнено с кратки сентенции, прелитащи през вековете, актуални до днес. Той издава два сборника с приказки. Това са "Щастливият принц и други истории" и "Къщата на наровете". Точно от тези негови разкази са извадени следващите цитати.

8. "Преданият приятел"
— Работата е там, че му разказах приказка с поука.
— О, това е винаги много опасно — каза патицата.

7. "Забележителната ракета"
— На какво приличат фойерверките? — беше попитала тя принца една сутрин, когато се бе разхождала на терасата.
— Приличат на Северното сияние — каза царят, който винаги отговаряше на въпросите, отправени към други хора, — само че са много по-естествени. Лично аз ги предпочитам пред звездите, защото човек винаги знае кога ще се появят, а са омайни като моята свирня на флейта. Трябва непременно да ги видите.

6. "Себелюбивият великан"
Само мъничкото момченце не избяга, понеже очите му бяха така пълни със сълзи, че не можа да види приближаващия се великан. А великанът тихичко пристъпи зад него, взе го нежно в ръка и го сложи на дървото. И дървото веднага се покри с цвят, птичките долетяха и запяха на него, а момченцето протегна двете си ръце, обви ги около врата на великана и го целуна.

5. "Младият крал"
Сигурно е луд, защото сънят си остава само сън, а видението — видение. Те не са действителни неща, та човек да им обръща внимание. Какво трябва да правим с живота на тия, които се трудят за нас? Нима човек не бива да яде хляб, преди да е видял сеяча, нито да пие вино, преди да е говорил с винаря?

4. "Щастливият принц"
— Трябва, разбира се, да направим нова статуя — каза кметът, — и това ще бъде моя статуя.
— Моя статуя — каза всеки от съветниците и те се скараха.
Когато последния път чух за тях, те все още се караха.
— Чудно нещо — каза надзирателят на работниците в леярната. — Това счупено оловно сърце не ще да се стопи в пещта. Трябва да го изхвърлим.
И те го хвърлиха на бунището, където лежеше и мъртвото лястовиче.
— Донеси ми двете най-скъпоценни неща в града — каза Бог на един от своите ангели и ангелът му донесе оловното сърце и мъртвата птичка.
— Правилно си избрал — рече Бог, — защото в моята райска градина това птиченце ще пее за вечни времена, а Щастливият принц ще ме възхвалява в златния ми град.

3. "Рожденият ден на инфантата"
Джуджето обаче бе наистина неотразимо и дори в испанския двор, известен открай време със своята изтънчена слабост към ужасното, никога не бяха виждали такъв фантастичен малък изрод. А това беше и първото му излизане. Както си тичало свободно между дърветата, то било открито едва предишния ден от двама благородници, които случайно отишли на лов в отдалечена част на голямата крайградска гора от корков дъб, и било доведено от тях в двореца за сюрприз на инфантата, понеже баща му, беден въглищар, бил много доволен да се отърве от толкова грозно и безполезно дете. Може би най-забавното у него беше това, че нямаше никаква представа за собствения си смешно-грозен вид. Всъщност то изглеждаше съвсем щастливо и в най-добро разположение на духа. Когато децата се смееха, то се смееше също тъй несдържано и радостно, а в края на всеки танц правеше най-смешни поклони, усмихваше се и кимаше, сякаш беше наистина едно от тях, а не дребно уродливо същество, което природата, изпаднала в шеговито настроение, бе създала, за да му се подиграват всички други.

2. "Рибарят и неговата душа"
Това, което хората наричат сянка на тялото, не е сянка на тялото, а е тялото на душата. Застани на морския бряг с гръб към месечината и отрежи в краката си сянката, която е тяло на душата ти, заповядай на душата да те напусне и тя ще го направи.

1. "Славеят и розата"
Но гласът на славея започна да глъхне, крилцата му запляскаха и пелена се спусна пред неговите очи. Все повече глъхнеше песента му и той усети нещо да го задавя в гърлото.
Тогава от него се изтръгна още един сетен изблик на музика. Бялата луна го чу, забрави зората и се спря в небето. Червената роза го чу, потрепера цялата от възторг и разтвори листенца на студения утринен въздух. Ехото го отнесе към синкавите гънки в планините и изтръгна пастирите от техните сънища. Той премина през тръстиките на реката и те предадоха неговия отглас чак до морето.
- Виж, виж! - извика храстът. - Розата е вече готова!
Но славеят не му отговори, защото лежеше мъртъв във високата трева с шипа в сърцето.