Йордан Йовков: Хубавата книга е светиня

Нека във всяка българска къща да има по някоя българска книга – хубава книга, която и да била, от когото и да е. Тя може да бъде една вещ, но може да стане и една светиня. Защото в нейните страници, в буквите и редовете й, теглени като черни бразди, е хвърлено живо зърно; заровен е благотворният кълн на самата обич към книгата, към езика.

Не говоря за нас, възрастните. Но все ще се случи тъй, все ще дойде такъв ден, че тая книга ще падне в ръцете на някоя млада чиста душа – и ще я прочете. Първата хубава книга, прочетена за първи път! Какво значи туй, всеки от нас може да го провери в спомените си, защото и днес то ни се струва тъй невероятно хубаво, както хубави изглеждат нещата в сънищата ни.

Само в ръцете на младия читател, който пръв път чете големи книги, душата на когото тръпне като пред отворено небе – книгата открива цялата си дълбока и тайнствена същественост – нещо безкрайно хубаво, могъщо и чудотворно, нещо живо само по себе си. Книгата буди вече удивление, към нея благоговее, тя става светиня.

И самият език, майчиният език, който всеки ден е бил говорен и слушан, без да пленява и вълнува, сега зазвучава като песен. Ето как в тоя миг, в това утро на човешкия живот, изведнъж разцъфтява обичта към книгата и към езика. Като спомен, тоя миг остава незабравим, както са незабравими всички скъпи наши спомени – бащината къща, иконата с кандилото в ъгъла, майчиният образ.

И това чувство към книгата си остава завинаги, защото е било родено в самото сърце на човека.

Йордан Йовков, из "Наша книга, наш език"