Владислав Христов: Писма до Лазар

отвори сърцето си лазаре чакам те от няколко века в брадата ми растат дъбове и кокичета от краката ми висят лъскави черни миди главата ми е камък върху който буревестниците гнездят сега ме няма лазаре слял съм се с всичко около теб щом докоснеш нещо мен докосваш щом докоснеш себе си пак мен докосваш лазаре

да тръгваме лазаре подир пчелите и стъпките на белките в снега след крясъка на бухала да тръгваме лазаре там свети онова слънце спасително да му занесем като дар студените си тела кръвта ни бавна да му занесем

далече е слънцето дрехата с която си облечен е вече цялата на дупки лазаре вятър пълни кухото ти тяло кънтят по дъното му конските копита от ритъма унесен в ръцете ми отпускаш се подобно младенец

още спиш а обед е лазаре тихо стъпвам да не те събудя в това легло погребал свойта сянка не чакаш възкресение виждам как вените ти излизат от коритата си как плисва червеното семе навсякъде и зачеват жените само мъртви деца

следя напълването на луната по същия начин лазаре очите ти се пълнят със синьо ръцете с плът главата с мисли приседнал до прозореца стряска те прелитащо врабче и синьото превръща се в усмивка

о колко благодат да бъдеш наблизо лазаре о потоци от думи и потоци от мълчание ступорът сладък при всяко докосване знам един ден ще си идеш и това ще бъде краят на живота ми

на кого ще кажеш обичам те лазаре там горе в царството небесно където има само озон и дишането е като пресечено мляко кой ще те погали и кой ще те погребе лазаре моля те пусни ме да вляза нека бъдем двама в тъмното на идващия дъжд

нямам хляб да те нахраня нямам вино да ти налея нашата бедност лазаре е бедността на света напролет с тревите се полюшваме наесен падаме с първите листа тъй нетраен е всеки който обича прах на вятъра утро в мъгла

мълчим това е марианската падина между нас години дълбана с кирки с лопати и малки чукчета с кълвачи и клюнчета тънички камара от камъни е сърцето ми където и да я преместиш лазаре все камара ще си остане

създаден си от несъвършенства лазаре с тях всеки ден ми казваш като теб съм човек и друго ми казваш не вярвай че съм като теб защото не съм далечни завинаги ще останем и близки едновременно

понякога излизаше пред мeн от мрака главата ти приличаше на козелска но нямаше копита а лапи с дълги нокти ревеше страшно за да ме уплашиш друг път образът ти беше благ като на светец или на току-що починал човек и ме хващаше страх лазаре и треперех с дни от тази благост

крия язвите си за да не извърнеш глава от мен лазаре погледът ти друг поглед да срещне къде тогава да се приютя в първия януари от живота ни свил съм се пред прага на един дом в който влезе само за да нараняваш

кой си ти лазаре срещали ли сме се някога изобщо коя отрова разяжда дробовете ми коя накъсва червата и защо е вечно кървав ножът в твоята ръка ах глупави въпроси на смъртник търсещ пощада

растеш в мен като бъбречен камък и наместваш се бавно лазаре ти жестока хилядошипа звезда но речено е от господа да не бъдат празни човешките тела мъжете с камъни да бременеят жените със плод

душата ми е заразена разпуква се с гроздето след всеки дъжд гарги я разнасят по клоните на стария орех тази зараза е моята любов лазаре гният телата на влюбените душите им цъфтят

движенията ти са болни лазаре от стая в стая вятърът полюшва черните пердета и всички виждаме че зад тях няма прозорци че стълбите не водят до врата така било е прошепваш лазаре така ще бъде още дълго време но погледни навън първото кокиче вече подаде глава

сложих тайно под възглавницата ти голям червен яспис казват му яшма по планините на север в началото камъкът успокои душата ти но после бесовете се завърнаха и започна да ме обиждаш с най-страшни имена накрая се разплака лазаре и ти олекна тогава взех ясписа и го хвърлих в тъмното надалече

когато излезе и девет дена не се прибра разбрах как една част от мен беше с теб лазаре и се скиташе а друга част от теб беше останала да чака завръщането ми и в тази размяна нямаше болка а само радост чиста и безмълвна

толкова рядко се усмихваш вече лазаре помня те като малък насред полето и викът на твоята майка лазаре къде си баща ти който ме пита виждал ли си някъде лазар не съм го виждал отговарях всеки път една и съща лъжа

лазар те кръстиха божа помощ името ти значи но къде е помощта когато я търся мълчиш спрях да прося от теб лазаре и благодарен съм задето не ми отговори тъй сам си помогнах и намразих просията

много още мостове има да изградим помежду си много да съборим лазаре този сладък труд възпявам когато бърша челото ти когато събличам мократа ти риза о каква красива умора в телата когато се прегръщаме

сега когато разбра истината и ме намрази заради моята слабост лазаре и ме обикна заради нея и позна ме такъв какъвто съм и те познах такъв какъвто си и се познахме плюй на мен лазаре и аз на теб ще плюя и ще приемем това за наша клетва

защо си тъжен лазаре защо очите ти са ями пълни с кал и дъждовна вода нима не виждаш слънцето наднича през короните на дърветата и покълваш лазаре с песента на авлигите от всеки звук пониква клонка и ето идват непознати птици да търсят в сянката подслон

лазаре стани ако не чуваш това бъди гласът който го казва ако не можеш глас да бъдеш повей на вятъра бъди поклащаща се лекичко трева нетраен звук бъди от скърцаща във тъмното врата по който да те търся в тишината

една жена ще те повика през сезона на жълтите акации ще те нарече по име мой лазаре не се страхувай дръж се за ръката ми пътят е покрит с камъни а боси са краката ни кръв ще капе и страшни ще са мъките трижди ще се отречем от пътя и трижди от себе си преди да цъфне тази роза в ръката ти

Поемата "Писма до Лазар" от Владислав Христов