Спомен за Радичков

От доста време мъдрецът се е смълчал, в голямата говорилня не иска думата, защото знае като никой друг в днешната ни литература нейната необикновена цена. Знам, че добрата енергия на читателите му, които мигом се озаряват, щом чуят библейското му име, го спасява в безвремието, безсърдечието и безсрамието, в което всеки от нас мърда като попова лъжичка.

По пладне някъде, навръх Никулден, на Малката Коледа, както старите хора наричат този голям християнски празник, Йордан Радичков за първи път в седемдесетгодишния си живот стана кръстник.

Не на едно, на три или на пет деца – а на 55 сирачета, дошли чак от село Гаврил Геново в столичната черква "Св. св. Кирил и Методий".

Ококорените чернооки циганета, изсипали се като два тона слънчогледово семе от автобусите, наети от фондацията за социално подпомагане "Свети Никола", веднага впериха поглед в писателя, за когото бяха само чували. И виждали по телевизията.

Йордан Радичков, с подкосени от вълнение нозе, щръкна като необикновена птица сред този рояк от истински двуноги врабчета. Отец Анатоли Балачев излезе пред храма и приветства с доб­ре дошли тази нежна орда от дечица. След което хвана под ръка своя свят брат Йордан и го поведе да го въведе в черквата. Но не би.

Писателят бе тутакси разпознат и людете, без да подозират повода, който бе довел известния писател в тази "народна" църквица, започнаха до го поздравяват, да го здрависват, по-смелите и да го прегръщат, а някои се втурнаха да му целуват ръката.

Радичков стоеше досущ като голямо, неразбиращо и объркано дете, бършеше избликналите си сълзи и шепнеше: "Но как така... Моля ви! Моля ви! Какво правите... Моля ви!"

Народът разпозна своя мъдрец, своя свят чиляк и се на­хвърли като невидял върху му, върху крехката му птича осанка, сякаш благословията му беше по-важна за момента от всичко друго, което ги заобикаляше.

Сред възклицанията "Господин Радичков, откога мечтая да ви видя на живо!", "Господин Радичков, не се познаваме, но аз ви зная отдавна, да сте ни жив и здрав!", "Господине, дойдох специално заради вас, четох във вестника, че тук ще кръщавате децата...", "Хвала! Хвала на такива българи като вас, дайте да ви прегърна!" Йордан Радичков стоеше, огрян от святата светлина на всенародната признателност и любов, и неловко се опитваше да запристъпва сред морето от богомолци към купелите със светена вода.

Празникът най-сетне започна.

Радичков стоически издържа и силното вълнение, и дължината на проточилия се ритуал, и любопитството на случайните зяпачи, и зяпналите в него за всяка подробност журналисти, и окупацията на обективите на телекамерите, и смиреното присъствие на сиромасите, които висяха безцелно, но на топло в храма, както и атаките на графоманите, които дочакаха реда си, за да му подарят свои книжлета със заръката непременно да ги прочете.

Децата на България, изоставени от своите родители, се множат непрекъснато. Повечето от тях са роми. Но всички заедно живеят назаем, който ще плащат цял живот. С най-интимни лихви. И този доживотен данък се нарича самота. Самотността на сиротните души сред сбирщината от чужди хора.

Петдесет и пет от тези сироти в този ден се сдобиха с духовен баща, със свой ангел-хранител. Ритуалът трябваше да се извърши в храм-паметника "Александър Невски", но неговото настоятелство поискало по 50 лв. на дете, за да се извърши свещеното кръщение.

Радичков знаеше за отказа и бе до дъно оскърбен. Въпреки че всенародното опиянение от присъствието му в черквата го омая, извиси и отново смали, макар че детското възхищение го омагьоса с чернооката си закачливост и го освети целия отвътре.

Лицето му обаче остана лице на човек, който е угнетен от чуждия грях, но изпитващ болезнена вина, че е безпомощен да му се противопостави, да го предотврати. Поне като известен българин и популярен писател.

Отказът на Светия синод, който стопанисва храм-паметника, на дело бе отказ тези ничии чеда да бъдат приютени в лоното на вярата. Защото и без друго там кръщения не се извършвали.

А най-вече не се намерил някой луд да извади 55 пъти по пет десетачки, за да нахранят за цял живот с катедрални спомени всяка една от тези 55 врабчови човчици, тази шумна, но гладна за добрина и ласка, иначе говореща нашия български език врабчова дружина.

По-малките циганета не уловиха оскърблението, но и по-големите знаеха за какво иде реч, но не се впечатлиха, че отново са пренебрегнати. Защото бяха привикнали да бъдат пренебрегвани. И редовно унижавани.

Нестройният хор от "джиф, джиф", "джиф" за малко млъкна. Докато траеше ритуала. След това отново се разжужа и радостно се изсипа пред портите на църквата.

Децата бърбореха, пипаха своите осветени кръстчета, не млъкваха нито за миг и непрекъснато мешаха своя врабешки език с езика на Радичков, който твърди в книгите си, че това врабешко възклицание "Джиф! Джиф! Джиф!" означавало "Жив, жив, жив съм!".

Не е нужно непременно да си циганин, за да сториш някому цигании. И най-чистият българин, и най-големият чистник може да бъде голям мръсник.

Както и не е нужно да си непременно хрисим човек, доказан человеколюбивец или честен християнин, за да се чувстваш оскърбен, когато оскърбяват другите.

Радичков отново уми лицето на Богородица. Както го е сторвал с иконата на Дева Мария като дете, на всяка Голяма Коледа, насред затрупаното със сняг село, с кладенчовата вода, под строгия изпитателен, но много топъл поглед на майка си. И пред димящия сред пара език на вярното домашно куче.

Този път Радичков уми лицето на България. Пред погледа на Богородица. И успя да избърше сълзите на 55 сирачета. И нейните сълзи по нас, които умеем да плачем, но не умеем да утешаваме.

Защото познаваме страданието, но не припознаваме съ­страданието...

Спомен на  Румен Леонидов 

Откъс от "Йордан Радичков в спомени на съвременници"

Източник: Издателство "Изток-Запад"