Остров Самотраки
След една изключително добра и запомняща се поредица от приключения в българските планини, сред които традиционно не пропуснахме и Странджа, дойде ред и на дълго сънуваната и мечтана планина Саос на остров Самотраки.
ДЕН I
Животът на островите винаги е бил свързан с фериботите. Приближавайки пристанището на Камариотиса - сърцето на Самотраки, наблюдаваме особено оживление, което, по един заучен начин, затихва така, както е започнало.
Докато фериботът маневрира на пристана, от всички възможни посоки се стичат пикапи, триколки, мотори и пешеходци. Едни очакват багаж, други - гости. Трети ще изпращат нещо към континенталната суша. Четвърти просто се наслаждават без да правят нищо. Самотраки е една голяма душевна наслада. Всъщност е насладата, в търсене на която сме дошли и ние.
Почти трите часа на вода преминават неусетно в напичане на слънчевата палуба на кораба, в хранене на гларуси и в епични планове за предстоящите дни. Гледката към скалните висоти на Тасос и Атон поражда в мен сладкото предчувствие, че Самотраки е едва началото на една хубава поредица от върхове, които ще бъдат изкачени в следващите няколко месеца.
Самотраки е впечатляващ с много неща, но може би първото, което вижда и всеки турист, е внушителната планинска гръд на планината Саос, която се извисява на 1611 м. над морското равнище. А неголямата площ на острова създава усещането за нещо наистина грандиозно. Съвсем скоро предстои да се уверим в твърденията, че Саос е изключително дива и труднодостъпна планина.
Малко факти: името на острова означава Висока Тракия (от древногръцки), но също се свързва и с тракийските племена, населявали сушата в античността. Римляните са обитавали Самотраки, възпозлвайки се от лековитите горещи минерални извори в градчето Терма, на северния му бряг.
Природата на острова е изключително девствена. Повече от 80 % от площта му попада в Натура 2000. Животинските и растителни видове, които са защитени, са стотици.
Слизайки от ферибота, попадаме в един не толкова забързан свят. По-спокойно е от континента. Животът тук наистина тече с друг ритъм. Сядаме край морето, за да похапнем, след което ще се отправим на път. Ветровитият северен бряг ни прогонва сравнително бързо. Потъваме из тесните улички на Камариотиса. Едно от първите неща, които правим, е да си купим хляб местно производство. Неповторим е.
Да разгледаме!
Още прекрасни пътеписи и снимки от Александър Караджов може да видите на: alexanderkaradzhov.bg.
Вече е почти пладне. За големи преходи днес възможност така или иначе няма. Затова решаваме да направим нещо по-малко натоварващо. Потегляме към Хора - истинската столица на Самотраки, която малко или много е загубила от функциите си заради разположението си във вътрешността на сушата, но пък е останала толкова автентична, че ви иде да забравите за всичко и да заживеете там.
По криволичещ асфалтов път се движим с бавно темпо, изкачвайки северозападния, не толкова стръмен склон на Саос. Разстоянието от 5 километра до Хора изминаваме за малко повече от час. Не бързаме. Гледката, която се разкрива с набирането на височината, е запленяваща.
Цялото мраморно било на Тасос от Ипсарио до Свети Илия се вижда като на длан. А самото селце-градче е толкова красиво и уютно, че не ни се тръгва. Къщите са боядисани в любимия национален цвят на гърците - синьото. Тесните улички между тях са наистина тесни - можеш да докоснеш къщите от двата края на улицата с ръце.
В центъра на Хора се извисява голяма красива църква с камбанария, чийто часовник съобщава времето на всеки час. А над селото, на изпъкнала скала с гледка към морската шир, са останките от старата крепост. Твърдината е основана през 1431-ва година от Лорд Гатилусо - член на заможна фамилия от Генуа, занимаваща се с търговия.
Гатилусо получава остров Самотраки, Лесбос и Лемнос от Йоан V Палеолог в знак на благодарност за помощта му в отнемането на императорския престол от Йоан Кантакузин. Лордът изгражда цяла отбранителна линия по бреговете на острова, за да го предпази от нападения
След Хора ни очаква спускане. Отново 5 километра. Този път целта ни е Палеополи, което се намира на морския бряг. Край селцето е и Светилището на Великите богове, където в древността са се провеждали мистерии. Тук е открита статуя на богинята Нике, чийто оригинал днес се съхранява в Лувъра.
По пътя си срещаме стотици свободно пасящи кози. Това е другото нещо, с което е известен остров Самотраки. Броят им според различни източници е от 40 до 50 хиляди глави. За съжаление светилището е заключено и не успяваме да го разгледаме.
Туристическият сезон е приключил и явно за гърците не е рентабилно да плащат заплатите на екскурзоводи при ниска посещаемост на туристическите обекти.
Поемаме по ветровития път, виещ се на метри от морския бряг. Вървим пеша в източна посока, но все още топлото време и товарът в раниците ни ни изморяват. Решаваме да стопираме преминаващите коли, защото до Терма и къмпинга, в който сме планирали да отседнем, има почти 15 км.
Късметът ни проработва и само след 3-4 безуспешни опита вече се возим в товарното отделение на стара тойота. Възрастната двойка явно се е смилила над нас и ни качва.Изминаваме разстоянието неусетно, а вятърът брули косите ни. Определено чувстваме есенния хлад
Оставят ни на разклона за Терма. Благодарим сърдечно със заученото "Ευχαριστώ πολύ". Хората се усмихват. Имаме не повече от километър до къмпинга. Оставаме приятно изненадани, че все още има доста ентусиасти като нас, които къмпингуват.
Палатките са повече от 20, а добрата новина е, че след като туристическият сезон приключи, общината в Самотраки не заключва къмпинга. Оставя го да работи за нуждите на туристите, които са избрали този сезон за почивка и приключения.
В гъстата гора от чинари избираме равно местенце, на което разпъваме неголямата си палатка. Уверяват ни, че няма кой да пипа багажа ни, дори ако ни няма няколко дни в лагера. Така и планираме да направим - палатката с част от багажа ни ще бъде тук, а къмпингът ще ни служи за изходна точка по маршрутите ни.
Вечеряме, окапали от умора. Вече е есен и се стъмва рано. В 20.30 часа сме легнали в спалните си чували и заспиваме дълбок сън. Поривите на вятъра през нощта започват да стават все по-зловещи. Намираме се на 50 метра от брега, но по едно време морето реве толкова драматично, че имам чувството, че ще бъдем заляти от морските вълни.
ДЕН II
Утрото посрещаме рано. Хладно е. Високите части на планината са потънали в мъгли и облаци, което малко убива ентусиазма ми. Закусваме и даваме 30-минутен аванс на времето, за да реши какво ще прави. Ако ще вали, да завалява сега. Ако ще се оправя, да не се бави. Отново започва да духа вятър, който променя картинката.
Небето се избистря. Решено е, тръгваме! От Терма започва маркирана пътека до връх Фегари - най-високата точка не само на планината Саос, но и всички егейски острови, като изключим Крит и Евбея. Пътеката е част от европейския маршрут E6, който започва от Финландия и завършва в Турция.
Фегари има много красив и поетичен превод - "Толкова висока, че скрива Луната." Омир пише, че на върха седял Посейдон, гледайки битките по времето на Троянската война. Минаваме край водопадите над Терма - водата е малко, но е изключително красиво.
Ето тук изпускаме началото на пътеката и се налага да си проправяме път през козите пътеки и скали в продължение на почти час. В един момент в мен започват да се прокрадват съмнения относно яснотата на пътеката, но след минути, точно когато колебанието ми взема връх, излизаме на безупречно маркирана и ясна пътека, водеща до планинското било.
И ето тук започва зверското катерене. Който ми каже, че Фегари е лесен за изкачване връх, най-вероятно никога не е бил там. Започваме прехода през пояс от средиземноморска растителност - странни дървета с извити стъбла от вечните ветрове по склоновете на Саос.
Следва много рязък преход към дъбова гора, в която се наслаждаваме на изумителни по своята форма и размери екземпляри. Дъбовият пояс е и с най-голяма продължителност. След него идва ред на папратите и накрая - на скалите и клековете.
Изкачването до билото трае 6 часа. Видимостта не бих казал, че е идеална, но на фона на сутрешното време е направо чудесна. В много моменти небето се изяснява и изгрява слънце. Постоянният вятър във височина охлажда телата ни, но пък държи дъждовните облаци на разстояние.
Гледката от билото е истински разкош. Не прекарваме дълго там, защото закапва дъжд, а това значи само едно - кошмарно слизане по мокрите гранитни скали.Спускането се оказвва не по-лесна задача. Умората надделява и често спираме за почивка. Няма как. Преодоляването на 1600 метра нагоре и още толкова обратно е сериозно изпитание дори за трениран организъм.
Проследяваме пътеката до самия център на Терма. Равносметката - 6 часа изкачване и 4 - слизане. Десет часа по дивите скалисти склонове на Лунната планина. Единодушно решаваме, че днес сме извършили подвиг, който трябва да се отбележи. От малък супермаркет в Терма купуваме узо за възстановяване на силите
Къпем се с хладка вода, вечеряме малко. От умора не ни се яде. И наблягаме на узото. Заспиваме като къпани. До 2.39 часа сутринта, когато едри капки дъжд започват да барабанят по палатката ни.
Почти машинално излизам и прибирам всичкия багаж - раниците, обувките, храната. Снощи оставяме всичко навън. Няма кой да пипа, а и за да ни е по-спокойно в убежището ни.
Първоначално си мисля, че капките се изсипват от някой облак и съвсем скоро ще спрат. Уви, вали, вали...В 6 часа продължава да вали.
ДЕН III
В 7.45 ч. дъждът се засилва. Надеждите ми за днес започват да потъват в песъкливата почва пред палатката. Няма шанс за оправяне на времето. А като поглеждам към върховете на Саос, краката ми се подкосяват.
Оловно сивото небе се е продънило. Мълнии падат по скалите. Представям си за миг какво би било ако внезапно някой бъде връхлетян от подобно чудо на върха. Смъртта би била сигурна.
Утре в 8 тръгва фериботът на за Александруполис, за който вече имаме резервирани билети. По някакъв начин трябва да се доберем до Камариотиса, където да пренощуваме, за да сме близо до пристанището. В една от дъждовните паузи събираме целия си лагер.
Палатката е мокра, но геройски издържала на водния ад през нощта. Обувки, раници, храна - всичко е накиснато. Пакетираме криво-ляво багажа и потегляме от къмпинга. Дъждът почти спира. Движим се по асфалтовия път, но никой не откликва на стопирането ни.
След няколко километра достигаме до Керамидария - едно изключително странно място до самия бряг. Вероятно тук в миналото е имало пещ за керамика, защото в участък от няколко десетки метра, целият склон от пътя до брега е застлан с тонове гърла, дръжки и дъна от делви и други глинени съдове.
Гледката е изумителна. Изкушавам се да взема нещо за спомен, но над мен се вее табела: "Изнасянето на керамика е абсолютно забранено и преследвано от закона!". Така гърците опазват културното си наследство
Една от гордостите на Самотраки са многото водопади. Причината - голямата надморска височина и неголямата му площ. Най-внушителният пад, който не успяваме да посетим, е Кремастос - изливащ се директно в морето от височина 210 метра. Почти няма река или поток без водопади по течението й.
А Фоняс е най-голямата река на острова. Или поне една от най-пълноводните. Катеренето срещу течението ни отвежда до три водопада. Сигурни сме, че има и още, но отново започва да вали, а почвата и камъните стават все по-хлъзгави. Не на едно място има табели, призоваващи за внимателно придвижване.
Попадаме и на малка паметна плоча на младеж, загинал наскоро край един от водопадите. Коварен е теренът тук. Има ясни пътеки, които биха отвели до Фегари и от тук, но всичко това оставяме за някое следващо идване. Важното е, че въпреки перипетиите, които нестабилното време създава, успяваме да посетим и този емблематичен за Самотраки каньон.
Трите водопада са любимо място на хипарите-нудисти, които прекарват по цяло лято край водите на реката, водейки безгрижен живот. Сега ги няма и околността е спокойна. Само звънчетата на козичките край нас ни напомнят, че не сме сами.
Време е да потегляме обратно. След Фоняс, Фегари, Терма, гледките, красотата, колорита и спокойствието на това невероятно място мисля, че открихме насладата, за която бяхме дошли
Малко след Керамидария стопираме пикап. Дядото набива спирачки по мокрия път и ни качва в каросерията си. Мокро и хладно е, но си струва да спестиш 10-12 км ходене пеш по асфалта. В Камариотиса е спокойно. Не се очертава ферибот да пристига или потегля в близките часове.
Местните са насядали по кафенетата. Туристите се лутат неуверено край сергиите за сувенири и местата за хранене. Ние си намираме евтина стая, в която да пренощуваме и оставим багажа си, защото въпреки лошото време ни очакват още приключения. Или поне така се надяваме.
Има едно място на острова, което задължително трябва да бъде посетено, независимо какво е времето - каньонът Фоняс. Наемаме кола, за да успеем да стигнем до там и да се върнем преди да се е мръкнало. Отново се понасяме по познатия път, през който преминаваме многократно в последните дни.
Паркираме в подножието на каньона. Времето днес определено е още по-есенно. Вятърът е свалил листата на чинарите по асфалтовия път. Гледката ми напомня за есенна Беласица. Може би скоро трябва да я посетим
