Никос Казандзакис: 15 вечни цитата

Никос Казандзакис e гръцки писател и философ, който става световноизвестен след филмирането на романа му "Алексис Зорбас" (1946 г.) под името "Зорба гъркът" (1964 г.). Главната роля в лентата се изпълнява от кинолегендата Антъни Куин.

Никос Казандзакис е роден на 18 февруари 1883 г. в Крит, който по това време все още е под управлението на Османската империя. Фамилията му е с турски произход, идва от корена "казан", а окончанието е типично за фамилните имена на острова и означава в превод "син на", или буквално преведено Казандзакис означава "син на казанджия".

HighViewArt.com подбра своите 15 любими цитати от ненадминатия майстор на перото - Никос Казандзакис:

1. "Единственият начин да спасиш себе си се състои в това, да се бориш да спасиш другите."

2. "Горчива е бавната раздяла с хората, които обичаш, по-добре да отрежеш изведнъж като с нож и да останеш отново сам в естествения климат на човека- самотата."

3. "- Защо! Защо! Не може ли най-сетне човек да направи нещо и без защо? Ей тъй, за кеф."

4. "- На, кълна се в морето бре, момчета — когато видях смъртта пред себе си, нито за Богородица се сетих, нито за свети Никола! Извърнах се към Кулури, помислих си за жената и извиках: "Ех мари, Катерина! Де да бях сега в леглото ти!"

5. "Ех, началство - каза той, - да знаехме какво казват камъните, цветята, дъждът! Може би викат, нас викат, а ние не ги чуваме. На, както и ние викаме, а те не ни чуват. Кога ще се отворят ушите на света, началство? Кога ще се отворят очите ни, та да прогледнем? Кога ще се разтворят обятията ни, та камъни, цветя и дъжд, и хора - всички да се прегърнем?"

6. "Рядко съм изпитвал такава радост през живота си. Това не беше радост, това беше някакво възвишено, абсурдно, неоправдано настроение. Не само неоправдано, но и в разрез с всяко основание - бях загубил всичките си пари... всичко беше загубено.
И тъкмо сега изпитвах едно неочаквано чувство на избавление. Сякаш бях открил в суровия, мрачен череп на Нуждата свободата, която си играеше в едно малко ъгълче. И започнах да играя и аз с нея.

Когато всичко ни тръгне наопаки, каква радост е само да поставим душата си на изпитание, за да проверим дали притежава издръжливост и стойност! Като че ли някакъв враг, невидим, всемогъщ - едни го наричат бог, а други дявол, - връхлита връз нас, за да ни повали, но ние стоим прави. И така всеки път, когато вътрешно сме победители, макар и външно да сме напълно сразени, истинският мъж изпитва неизразима гордост и радост. Външната беда се превръща в най - висше, най - сурово щастие."

7. "Отново отекна вътре в мен... ужасното предупреждение, че този живот е единствен за всеки човек… Един разум, който се вслушва в това предизвестие, който се изпълва с решимост да победи дребнавостите и слабостите си, да победи леността и празните големи надежди и да се вкопчи изцяло във всяка отлитаща завинаги секунда."

8. "Шефе, харесвам те прекалено много, че да не ти го кажа. Имаш всичко, само немаш лудост. Човек има нужда от малко лудост или никога няма да може да скъса въжето и да се освободи."

9. "Колко просто и скромно нещо е щастието: чаша вино, печени кестени, звукът на морето..."

10. "Всичко, което е необходимо, за да се чувствате, че тук и сега е щастието, е просто и скромно сърце."

11. "Всичко е идеята - рече той. - Вярващ ли си? Тогава една треска от някаква си стара врата става честният кръст. Не си ли вярващ? Тогава честният кръст целият става някаква стара врата."

12. "Като се спуснах към полето, видях един старец, коленичил на камъните и надвнесен над един поток, да се взира в течащата вода, а на лицето му бе изписан неизразим екстаз; сякаш нос, уста, бузи, всичко беше изчезнало и бяха останали само две очи, които гледаха как водата струи сред камъните. Приближих се към него:

- Какво гледаш, дядо? – запитах го аз.
А той, без да вдигне глава, без да откъсне очи от водата, ми отвърна:
- Живота си, чедо, живота си, който си отиде..."

13. "- Какво ти е пострадал пръстът, Зорбас? – извиках аз.
- Някоя машина ли го е откъснала? – настоявах аз.
- Каква машина си седнал да разправяш! Сам си го отсякох!
- Сам ли? Защо?
- Къде можеш да ги разбереш тия работи ти, началство! – каза той, като повдигна рамене. – Нали ти казах, че съм преминал през всички занаяти. Та по едно време бях и грънчар. Обичах като луд тоя занаят. Знаеш ли какво значи да вземеш една буца кал и да направиш от нея каквото си щеш! Фъррр! – фучи колелото, калта се върти като бясна, а ти си застанал над нея и си казваш: “Ще направя делва, ще направя паница, ще направя светилник, ще направя дявол, ако ща!” Това ще рече човек, ти казвам: свобода!
- И тъй? – рекох. – Ами пръстът?
- На, пречеше ми, когато бях на колелото, все се вреше и ми разваляше работите. Грабнах тогава един ден теслата...
- Ами не те ли заболя?
- Как да не ме заболя! Да не съм нещо пън! Човек съм, заболя ме. Но ми пречеше, ти казвам, на работата – тури му сатъра тогава!

Така да обичаш, че да вземеш теслата, да те боли и да отсечеш..."

14. "- Може и да остана... - казах аз, изплашен от грубата нежност на Зорбас. - Може и да дойда с теб; свободен съм!
Зорбас поклати глава.
- Не, не си свободен - каза той. - Само въжето, с което си вързан, е малко по-дълго от това на другите хора; това е всичко. Твоя милост, началство, имаш дълга връв, сновеш насам-натам и мислиш, че си свободен; ала не късаш връвта. А щом не скъсаш връвта...
- Ще я скъсам някой ден! - казах настървено, защото думите на Зорбас докоснаха една открита рана в душата ми и ме заболя.
- Трудно е, началство, много е трудно. За това трябва луда глава, луда глава, чуваш ли? Всичко залагаш! Но ти имаш разум и това ще ти изяде главата. Разумът е бакалин, води тефтери, пише — толкова дадох, толкова взех, това е печалбата, това е загубата. Той е, видиш ли, добро стопанче, не залага всичко, запазва винаги нещо в резерва. Не къса той връвта, не! Държи го, мръсницата му недна, здраво го държи в ръцете си; и ако й се изплъзне - отиде, отиде горкият! Но ако не скъсаш връвта, кажи ми, какъв вкус има животът?

15. "Какво е любовта? Не е състрадание, нито доброта. Добротата са двама души - един, когото го боли и един, който лекува. В добротата са двама - този, който дава и този, който получава. Но в любовта е един. Смесват се двамата и стават един човек. Не се открояват. Егото се заличава. Любовта ще ги уеднакви, за да станат едно..."