Не ме иска!

Посред нощ ми звъни
че вече не издържа
всеки който има приятели
другарчета приятелки дружки
познава
тежката любовна мъка
дето те къса на парчета
хленчи
мътните я взели
тя да не би да си мисли
че имам цял зимник пълен с любов?
да ама за първи път
тя иска да се самоубие!
възпирам я както мога
дрънкам каквото ми падне
разправям ѝ измислени историйки
например за лудата любов на граф Мариус
тя не отиде да се обеси
висеше на телефона
"и през ум не ми минава
да си отида
о не ще остана тук
завинаги"
казал граф Мариус
и тикнал между зъбите си
цевта на пистолета
натиснал спусъка
да се самоубие
обаче пистолетът не бил зареден
графът взел да търси патрони по джобовете си
ала вместо тях намерил ръкавичката,
която тя пъхнала тайно в смокинга му
че да има повод да я потърси да разговаря с нея
въпреки всичките ония лели сестри
муцуни съпруг гадняри
дето я пазели ей такива ги дрънках по жицата
но нещо краят
хич не ми се получаваше
затова ѝ казах: абе я стига се косѝ махни го тоя
ела при мен
"не не става чакай… може би
днеска… намерих…"
какво намери?
тя нещо бърбореше под носа си
запали си цигара
отиде някъде навътре
а пък аз чаках и рисувах в тефтера с телефоните
голо момиче тъкмо изрисувах
панделка на главата ѝ
когато зъбите ѝ пак
затракаха
"в чантата ми е… беше
пред вратата… букет… ти мислиш ли, че…?"
о, да, със сигурност
от него е
за теб специално
за да е в ума ти
тя затвори
а аз какво – добрият, умният приятел
в студената си стая в ранно утро
взех да преравям всичките си джобове
вратите да отварям и затварям
чантите да изсипвам преобръщам
наопаки
и нищо
взех и да разпарям
смокингите си
и нищо
претърсих си палтото
там беше само личната ми карта
със снимка на противната ми мутра
втренчих се в нея и я изучавах
но нямам пистолет и не съм имал
още веднъж сам себе си пребърках
и нищо няма нежни писъмца бележки
от някой бог недостижим и тайнствен
от нахилена
свиня от куче даже
нито от мило прелестно момиче
просто от някой който би могъл да ме обича
само лъжите дето все ги ръся ми останаха
десетки хиляди измислени историйки
натъпках всичките си притежания в калъфката
на своята възглавница
отпуснах си главата върху нея
и се опитах да потъна в сън
обаче не успях
смущаваше ме онзи звук дето върви със мозъка
свистенето на падащия нож на гилотина
политнал отвисоко
разсичащ въздуха блестящ
и заслепяващ
лъжите не помагат
нито историйките
и все пак станах
и написах тази
умно я пъхнах в джоба на палтото си
ще бъде там когато се събудя
възглавницата ритнах към камината
изписаните листове се разлетяха
май трябваше да тръгна да ги сбирам
обаче беше късно
предпочетох да крещя:
НЕ МЕ ИСКА!
а после пак леглото си застлах
за себе си и за харпунката оная със косата
без вече да тъгувам трябва малко
практика и опит та нали на тази ѝ застилам
вече почти четвърт столетие виж тя ме иска
мисли го сериозно
смъртно сериозно
сериозно ви говоря най-добре е да заспиваш
приятно уморен.

Откъс от "Обичам те до лудост" на Яхим Топол, издателство "Парадокс"