Капчици от Ескобедо
Как се рисува пулсираща кръв?! Просто стоварваш червения цвят върху платното на едри вълни, тъй както вълните на човешките потоци от чувства обгръщат живота или пък разпръскваш копринени полски макове на лазурен фон, около които непременно се открояват фигури от бъдещето и сенки на надеждата… И всички те - от спомените и сънищата…
Ту спускаше клепачи и се оставяше на въображението – ту въображението я притискаше, без да я остави да преглъща вълнението си. Спасението за миг се появяваше зад кръглото стъкло на прозореца, през който можеше да се види безкрая, а сред него - десетките канали на Амстердам.
Но не сега. Само когато е ясно и светло. Сега се виждаха единствено разредените облаци, които лазеха над премръзналия цвят на водата и правеха картината сива и призрачна. Точно в три и десет следобед, когато самолетът се спускаше плавно над пистата за приземяване.
Ескалаторът я отведе горе, в онази кристална капсула от стъкло, под която кипеше живот и единствените няколко часа, през които утихваше всякакъв шум, бяха между дванадесет и два през нощта. Последният път, когато й се наложи да чака връзка в продължение на половин денонощие, беше по Коледа. Знаеше, че рискът това да се случи точно на нея нямаше да е изключение и се случи.
Тогава обиколи всички възможни кътчета на зашеметяващия обем на летищната обител и когато към дванадесет всичко утихна, седна в разтегнатия удобен фотьойл в бара – спалня, където огромен плазмен екран излъчваше тиха музика и където освен бармана – будуваха няколко души над чашите си с питие.
Изглеждаше спокойно до степен такава, че и мнителният можеше да си позволи дрямка, по време на която със сигурност нямаше да го навестят кошмари. Светът е малък, мислеше тя, необятна е душата и си я представяше като диплите на огромно ветрило, които дишат огледално и се сливат с безкрая…
В свежите й спомени отекваха все още плясъците от кожените върви на сандалите на матачинес, водещи със своя магичен индиански танц дълго шествие от хора. Те трябваше да извървят в поход разстоянията между дванадесет църкви за един ден и да измолят милост от самия Христос , чието Рождество наближаваше.
Мариса успя да посети само три, за повече не й остана времето. Знаеше, че трябва да преодолява огромни разстояния, а за да се случи това – нужни бяха сили. Но и те имаха предел, дори спомените само за миг се стопиха някъде, а тя се отпусна на удобната мебел и заспа…
Когато се пробуди, часовникът показваше един и половина. Познаваше това летище като пръстите на ръката си и без да се суети нито за миг – хвана правилната посока към сервизното помещение. Беше необичайно спокойно, без никакво движение и само тихата музика от бара беше признак за това, че все пак една шепа хора под стъкления покрив на KLM очаква своето щастливо излитане към посоката, където някой-някого чака за Коледа…
Видя двама полицаи, които тихо си говореха, седнали на високите столчета на салонното барче и никой друг. Преди обаче да направи крачка в обратна посока на излизане от умивалнята, почти се сблъска на вратата с млад мъж, който тикаше количка с гъби и бърсалки, и беше облечен в оранжевото служебно облекло на помощния персонал на летището.
Любезно й се извини, макар че нямаше никаква причина за това, беше машинална рефлексия, продиктувана от порядките на служебното му място, а когато тя вдигна очи и погледна лицето му – веднага маркира екзотичните латиноамерикански характеристики.
- От къде си? – попита го направо, по всички правила на южняшкото общуване.
- Херардо съм, от Ермосийо…
- И аз идвам от Севера, от Нуево Леон… Емигрант ли си?
Докато говореха момчето изтика количката настрани и се озоваха под две пищни палми, които кръстосваха клоните си. Седнаха на керамичните саксии, а Херардо някак си се оживи и изтича за кафе, което му направиха в салонното барче.
Бавно отпиваха от пластмасовите чаши, а той изглеждаше така, сякаш беше очаквал само този миг и самата нея, за да се изповяда. Разказваше за бедното си детство, за многодетната си бащина фамилия, която родителите изхранвали с много труд и лишения.
Правеше паузи на моменти, вероятно от вълнение, още повече когато заговори за това как като малък е дресирал кучето си да подскача и ходи на два крака, и как е свирил на своята малка олющена китара и танцувал всеки ден на площадчето пред кварталната църква…
Събирал е милостиня и по този начин подпомагал семейството си. Кученцето, с шапка между зъбите, обикаляло и то хората, които се спирали да погледат, за дребни подаяния… После се срещнали с малката Карина, дванадесетгодишно сираче от улицата, с което започнали заедно да танцуват и пеят пред случайни хора и скитайки да избират места, на които те се трупат повече, за да покажат програмата си.
След края на "представлението" вече имали дребна сума песос за хляб. Родителите му прибрали и девойчето, защото където са седем – там са и осем деца, които дружно се борили с мизерията.
Когато станали на седемнайсете, Херардо и Карина взели решение да отидат в някой цирк, за да покажат своите "номера" от улицата, но не успели. Тогава възникнала идеята да съберат пари и да заминат за Европа, а там се надявали да реализират мечтите си…
Нямаше смисъл да пита дали това се е случило, а се ограничи единствено с въпроса:
- Къде е сега Карина?
Зениците на Херардо се свиха:
- Карина е зле – каза. – Има лоша болест на кръвта. Хората тук са добри и внимателни, лекуваха я, но няма голям резултат, дори някои доктори казаха, че е безнадеждно… - Лицето му посърна. - Това, в което единствено вече вярвам, е милостта и чудотворството на Бог… Казват, че в Ескобедо, Нуево Леон, откъдето идваш ти, в една бедна къща, преди две години, внезапно потекли сълзи от очите на Девата от Гваделупе, чийто образ бил изобразен на парче дърво. Хората събирали в шишенце капчиците, ухаещи на рози, които се търкаляли по дървото и по стената на скромния дом и с тях лекували всяка болест… Но кой ще ми донесе на мен капчици от Ескобедо… – изхлипа Херардо и наведе глава.
Беше минала цяла година от тогава. Летището изглеждаше по-просторно и по-безкрайно, а наоколо сновяха стотици пътници, всеки от които пристигаше или заминаваше някъде. Във въздуха витаеше осезаема празничност, която се акумулираше от вълшебната енергия на щастливците, сдобили се с късмета да се съберат с близки и любими хора на най-големия християнски празник в края на декември.
Елхите, от които бликаха разноцветни сияния, бавно обикаляха около своята прелест и сякаш звъняха сребристите гирлянди, които кръстосваха клоните им от основата – до върха...
Тя обаче, нямаше много време да се радва на коледните украси. След два часа трябваше да направи връзката със своя полет от седемнадесети гейт.
Тръгна със забързана крачка и дълго вървя по безкрайните коридори, по едно време се умори, стъпи на ескалатора и слезе в приземия етаж към багажното отделение. То беше заградено с решетка, а в кабината пред нея дежуреше полицай. Направи й знак да се върне обратно.
Очите й не изпускаха нищо. Но когато надеждата да срещне Херардо стана нищожна, тя реши, че трябва да попита на информацията кога е неговата смяна. От там я препратиха на друго място, после на трето…
Красивото лице на жената, която я прие, за да чуе въпросите й, изрази искрено съжаление:
- Преди месец Херардо се върна обратно в Ермосийо, за да отнесе урната с праха на годеницата си…
Не чу нищо повече. И жената с красивото лице като че ли нищо повече не каза. Тръгна с бавна крачка към залата в посока на седемнайсти гейт. Мислеше си, че наистина в този живот всяка среща с човек е уникална, че всеки знак от съдбата е белег, че тя съществува, че милосърдието е вродено, а милостта е спасение за душите…
През цялата изминала година съдбата на един случайно срещнат емигрант и неговата Карина, не слизаха от вниманието не толкова на услужливата й памет, отколкото от чувството на съпричастност и умиление, родени в сърцето й в онази предколедна нощ.
През цялото време тя кроеше планове как и кога да замине за Ескобедо, за да напълни малка стъклена капсула със сълзи на Девата от Гваделупе. И успя. Само че Херардовече го нямаше, Карина – завинаги…
Безценните капчици, които той нарече "божествена милост", сега т бяха в ръката й, дълбоко в джоба на коженото яке. Не знаеше какво да направи с тях – сигурно някой неин близък страдаше, сигурно някой се нуждаеше от тези капчици надежда…
Решението дойде съвсем внезапно и за самата нея, точно когато вървейки стигна до онези огромни палми в керамични саксии, до сервизното помещение, където бяха седнали с Херардо точно миналия декември. В тихите среднощни часове, когато самолетите нито излитаха – нито се приземяваха, когато не се чуваше никакъв шум, освен неравният ритъм от сърцето на младия мъж, което плачеше за своята любима…
Тогава Мариса прие историята като своя и реши в себе си да направи всичко по силите си, за да спаси една жена и една любов… Сега там беше седнал друг младеж. Той носеше същия оранжев гащеризон, като този на Херардо, а до него имаше количка с гъби и бърсалки. Почти отмина, когато чу гласа му:
- Госпожо, изпуснахте нещо!
Обърна се и видя фината си кожена ръкавица на пода, върху която блестеше ампулата с капчиците от Ескобедо. Разбра, че тези капчици трябваше да отидат при човека, който тревожно я призова да ги спаси.
Наведе се, вдигна шишенцето и го подаде на младежа с думите:
- Пази тази миниатюрна стъкленица, в нея има сълзи от очите на Девата от Гваделупе – те могат да спасят всеки от смъртта и никого, от вечния живот…
И отмина. Без да се обърне повече. Не видя учуденото лице на младия мъж, нито чу думите му:
