Елисавета Багряна: три стихотворения за любовта

ЛЮБОВ

Кой си ти, на моя път застанал,
моя сън от клепките прогонил,
моя смях от устните откъснал?
И магия някаква ли стана?
Виждам те на старите икони,
чувам те в съня си нощем късно:
гледаш ме с очи на похитител,
а в гласа ти всеки звук ме гали.
Кой си ти, в духа ми смут запалил -
Мефистотел ли, или Кръстител?

А сърцето мое доверчиво
пее - птичка в разцъфнала градина,
пее - и нарича те: Любими.
И покорна, шепна аз щастлива,
както на Исуса - Магдалина:
- Ето моите ръце - води ме!

Из "Вечната и святата"

АПРИЛ

Слънчев сноп от прозореца влиза,
цветен сняг е земята покрил
като с брачна, данетелена риза —
дойде неусетно април.

Бог е мъдър и благ и прощава
всяка пролет на грешния свят.
А печлите сега опрашават
мeдоносния ябълков цвят.

Вечер лъха презморския вятър,
който всичките пъпки разви.
Аз обичам безумно и свято —
бог сърцето ми благослови.

Но е моята страст негасима
и безмълвен е жадния зов —
че той няма ни образ, ни име:
аз обичам самата любов.

Из "Вечната и святата"

СРЕБЪРНА СВАТБА

Погледни, ний сме вече и двамата стари,
младостта неусетно изтля.
Ето: първи сняг моито къдри прошари,
твоят поглед и благ, но без плам.

Преди много години, във този ден същи,
в недалечният южен градец
ти дойде и ме взе, и отведе от къщи,
и бе плах като бягащ крадец.

А пък аз се смущавах и спъвах свенливо
и непривичната дълга пола -
и говореха, толкова светло красива
не съм никога още била.

А на пътя от черква, как ясно си спомням,
една стара жена ни видя
и ни даде да пием от глинена стомна
ненапита чешмяна вода.

И затече водата - ту бистра, ту мътна, -
безпощадния земен живот.
Но скръбта и неволите свързват по-плътно,
а ний вкусихме не един плод.

Сега кротко говорим и гледаме мъдро,
и безмълвна надежда плетем:
пред прозореца нашият внук златокъдър
своя пръв урок гласно чете.

Из "Вечната и святата"