20 любими цитата от Рей Бредбъри

Рей Бредбъри е един от най-обичаните майстори-разказвачи. В кариерата си, обхващаща повече от седемдесет години, Рей Бредбъри е вдъхновил поколения читатели да мечтаят, мислят и създават. Продуктивен автор на стотици разкази и книги, както и множество стихотворения, есета, опери, пиеси и сценарии, Бредбъри е един от най-известните писатели на нашето време.

"Всичко, което правя, е изненада, чудесна изненада. Понякога ставам през нощта, когато не мога да спя, отивам при библиотеката си, отварям някоя от своите книги, зачитам произволен абзац и си казвам: – За бога, аз ли съм написал това? Аз ли съм го написал?... и всеки път се изненадвам" - казва авторът на церемонията на престижните награди на National Book Award.

Ето няколко докосващи цитата от любимите "Вино от глухарчета", "Сбогом, лято" и "451 градуса по Фаренхайт":

1. "- Ето, в това е нещастието на вашето поколение - възкликна дядото. - Слушай, Бил, срам ме е заради тебе, и ти си ми бил журналист! Изхвърляте от тоя живот всичко, което е сложено в него, за да му дава вкус. Пестите ни времето, пестите ни труда — друго не знаете! - Той подритна презрително тревните чимове.

- Когато остарееш като мене, тогава ще разбереш, че малките радости и малките неща струват повече от големите. Една разходка в пролетното утро е по-хубава от стокилометрово пътешествие с най-бързия автомобил и знаеш ли защо? Защото е наситена с аромати, изпълнена е с неща, които растат. Имаш достатъчно време да търсиш и да откриваш." (Вино от глухарчета)

2. "... И ето тук, подредено в редици, с мекия блясък на цветове, разтварящи се в ранно утро, със светлината на това юнско слънце, струещо през тънкото прашно покривало, тук ще стои виното от глухарчета. Погледнеш ли го в зимен ден, през снега бързо избуяват треви, дървесата се накичват с птици, с листа и цветове, сякаш рояк от пеперуди отдъхва, понесен от вятъра. И както се взираш, небето се променя от сиво в ясносиньо.

Вземи лятото в ръка, налей си лято в чашата, в мъничка чашка, разбира се, в най-мъничката детска чашка; смени сезона в своята кръв, като повдигнеш чашата до устните и в тях излееш лято." (Вино от глухарчета)

3. "Люляковите храсти струват повече от орхидеите. Глухарчетата и кукувичата прежда - също. Защо ли? Защото те карат да се наведеш, поне за малко да обърнеш гръб на всички хора и на целият град, карат те да се поизпотиш и те смъкват долу до пръстта, където пак си спомняш, че имаш нос. А когато по този начин останеш сам със себе с, ти наистина идваш на себе си за известно време; останал сам, имаш възможност да обмислиш нещата из основи." (Вино от глухарчета)

4. "- Аз съм Алис, това е Джейн, а този е Том Споулдинг.

- Приятно ми е. Аз пък съм мисис Бентли. Викаха ми Хелън.

Децата я загледаха удивени.

- Не вярвате ли, че са ми казвали Хелън? - запита старицата.

- Не знаех, че и старите жени носели малки имена - примигна Том" (Вино от глухарчета)

5. "Дядо ми казваше, че всеки трябва да остави нещо след себе си, когато умре. Дете или книга, картина или къща, дори стена - която е построил, или чифт обувки, които е изработил. Или пък градина, която е посадил. Нещо, до което ръката ти се е докоснала по такъв начин, че да има къде да отиде душата ти, когато умреш. И когато хората погледнат дървото или цветето, които си посадил, ще те видят в тях.

Няма значение какво правиш, казваше той, стига само с докосването си да можеш да превърнеш едно нещо в нещо, което не е било преди, в нещо ново, което ще прилича на теб, след като отдръпнеш ръцете си. Именно в докосването се крие разликата между човека, който само коси полянката и истинския градинар, казваше той. От косача няма да има следа, градинарят ще остане там цял живот. " (451 градуса по Фаренхайт)

6. "Има и такива дни, които сякаш си поемат дъх, задържат го и цялата земя замира в очакване. Някои лета не искат да свършват. А покрай пътя избуяват цветя и щом ги докоснеш, поръсват облачета от ръждив прах.Навсякъде изглежда, че е минал съвсем овехтял цирк и с всяко завъртане на колелата е оставял следа от прастаро желязо." (Сбогом, лято)

7. "Сигурно има нещо в книгите, нещо, което не можем дори да си представим, за да накара една жена да остане в горящата къща; в тях непременно трябва да има нещо. Човек не остава ей така, за нищо."(451 градуса по Фаренхайт)

8. "Казват, че съм била необщителна. Не съм се разбирала с хората. А това е толкова странно. Аз всъщност съм много общителна. Но всичко зависи от това какво разбираш под общуване, нали? Според мен общуването е да мога да говоря за ей такива неща – тя подхвърли в ръка няколко кестена, които бяха паднали от дървото в предния двор. – Или пък да приказваме за това колко странен е светът. Приятно е да бъдеш сред хора. Но не мисля, че общуване значи да събереш няколко души и след това да не им позволиш да кажат нито дума.

... Според тях това означава, че не съм нормална. Но всички, които познавам, или крещят, или танцуват като полудели, или се бият. Забелязал ли си как днес хората се нараняват един друг?" (451 градуса по Фаренхайт)

9. "Има по-лоши престъпления от изгарянето на книги. Едно от тях е да не ги четеш." (451 градуса по Фаренхайт)

10. "Напълни очите си с чудеса, живей,като че ли ще умреш след 10 секунди! Опознай света! Той е по-фантастичен, отколкото всяка мечта,изработена във фабриките и за която си заплатил с пари." (451 градуса по Фаренхайт)

11. "Сигурно има нещо в книгите, нещо, което не можем дори да си представим, за да накара една жена да остане в горяща къща; в тях непременно трябва да има нещо. Човек не остава ей така, за нищо." (451 градуса по Фаренхайт)

12. "Библиотеката на дядото беше приятно тъмно кътче, сякаш иззидано от книги, затова тук можеше да се случи какво ли не... И се случваше. Достатъчно беше да издърпаш книга от рафта,да я разгърнеш - и изведнъж мракът вече не тъмнееше толкова." (Сбогом, лято)

13. "Трябва да се научиш как да не се вкопчваш, преди да се научиш как да придобиваш. Животът трябва да бъде докосван, а не удушаван." (Сбогом, лято)

14. "Вино от глухарчета. Самите думи ухаеха на лято. Виното беше лято, хванато и запушено с тапа." (Вино от глухарчета)

15. "… човек не иска вечно да съзерцава залеза. Кой желае един залез да трае дълго? Кой иска все да е топло? Кой иска въздухът непрекъснато да благоухае? След време човек престава да го забелязва. По-приятно е залезът да трае една, до две минути. След това искаш да стане нещо друго. Разбираш ли, такъв е човекът, Лио. Как си могъл да забравиш това?

- Нима съм го забравил?

- Обичаме залезите, защото траят кратко и бързо се свършват.

- Но това е много тъжно, Лина.

- Не е. Ако залезът продължаваше и се отегчаваме от него, тогава наистина би било тъжно." (Вино от глухарчета)

16. "Не може точно да се определи моментът, в който се поражда приятелството. Както когато пълниш капка по капка някакъв съд с вода, най-сетне идва една капка, която го препълва, така и в поредицата от прояви на приятелство идва една, която грабва сърцето ти…" (451 градуса по Фаренхайт)

17. "Времето хипнотизира. Когато си деветгодишен, струва ти се, че винаги си бил на девет и всякога ще бъдеш. Когато си на трийсет, струва ти се, че всякога си бил закрепен на този светъл ръб на средната възраст. А станеш ли на седемдесет, винаги и завинаги си на седемдесет. Човек живее в настоящето, той е впримчен в своето младо "днес" или в старото си "днеска", но друго "днеска" на този свят не съществува." (Вино от глухарчета)

18. "О - каза тя сериозно; - не бива да очаквате от една млада жена да разговаря като мене. Това идва с годините. Първо на първо, те са още твърде зелени. И второ, в момента, в който усети, че жената има ум, всеки обикновен мъж побягва презглава. Не може да не сте срещнали и умни жени, но те умело са се прикрили. Човек трябва да се озърта внимателно, за да открие подобна буболечка" (Вино от глухарчета)

19. "- За света аз не зная нищо.

- Началото на мъдростта, както се казва. Когато е на седемнадесет, човек знае всичко. На двадесет и седем, ако все още знае всичко, значи все още е на седемнадесет." (Вино от глухарчета)

20. "Винаги съм вярвала, че истинската любов е любов между два ума, макар че тялото понякога отказва да го признае. Тялото води самостоятелен живот. То живее единствено, за да се храни и да очаква нощта. То е по същността си създадено, за да живее през нощта.

Ала какво да кажем за ума, който е рожба на слънцето и през хиляди часове от живота на човека трябва да бъде буден и нащрек? Нима може да се сравнява тялото, това жалко, себично творение на мрака, с цял един живот, озарен от слънце и интелект?" (Вино от глухарчета)