А сега, когато отварям книга, сякаш съм с теб

Мразеше родителите си. Мразеше ги, защото застанаха между нея и Габриел. Сара не искаше да бяга. Онази нощ просто се качиха в работещата "Лада", натоварена доколкото може с багаж, и потеглиха. Беше толкова тясно на задната седалка, че при всеки завой върху Сара се изсипваха кафявите куфари на майка й или кашон, пълен със суха храна. Затова ги мразеше. Защо трябва родителите да избират бъдещето на децата си? Искаше да им го каже още онази нощ в ладата, която летеше с мръсна газ по разбитите пътища. Още си спомняше шума на двигателя. Тук, в Америка, колите бръмчат по друг начин. Ладата сякаш беше резачка за дърва, а не автомобил. Американските коли пък реват като стадо бизони. Не ги харесва нито едните, нито другите. Мрази машините.

Искаше да види Габриел. Искаше да остане с него. Какво толкова лошо има в това да останеш при този, когото обичаш? Сара беше сигурна в това, както беше сигурна и че нейното място не е тук, в тази страна на неограничени възможности. Пристъпи към хола на къщата, която бяха наели, нямаше никой. Сара искаше при Габриел, но постепенно започна да осъзнава, че може би няма да го види скоро. Наля си чаша вода и погледна към задния двор. Студената течност сякаш отми болката в стомаха й, която не я напускаше още откакто бяха тръгнали от България. Щом си помислеше за Габриел, паренето отново се появяваше. А и глупавите книги тук са на английски език. Баща й не й даде да си вземе книгите, защото нямало място в багажа.

Тя обожаваше да чете и това за нея беше най голямата жестокост, след раздялата й с Габриел. Бяха отнели трите й най-скъпи неща – книгите, Габриел и махалата й. И то й бяха отнети от собствените родители, които твърдяха, че я обичат най-много на света. “Може би затова хората се женят и бягат от родителите си, защото те започват да правят глупости от любов към децата си. И не разбират, че решават вместо тях.” Сара искаше да им го каже, но я беше страх. Майка й плачеше всяка нощ. Защо? Не разбираше точно. Сигурно и тя не искаше да стои в Америка. Сара ставаше нощем, уж да отиде до тоалетната, и залепяше ухо на спалнята на майка си и баща си.

Времето минаваше, а България оставаше някъде там, Габриел - също. Искаше да се свърже с него. Да му каже къде е, да го чуе. С времето започна да научава езика, записаха я на училище. Един ден, когато се прибра от училище, влезе в малката спалня на родителите си – нейната стая беше много по-голяма от тяхната, но за да се чувства тя по-добре, те й я оставиха. Вратата скърцаше непоносимо. Беше тъмно. Дръпна завесите и се огледа. Видя разхвърляни снимки на леглото. Не искаше да ги разглежда, защото щеше да си спомни, а спомените я натъжаваха.

Започна да прибира снимките – една по една, без да ги поглежда. Извади кутията, където майка й ги държеше, малка дървена българска кутия, самото докосване до малката вещ й напомни, че стоеше в къщата на баба си. В скрина отляво на телевизора. Отвори я и понечи да прибере снимките. В нея имаше пликове, изрезки, писма. Тя опита да ги подреди, но безуспешно. Наложи се да изсипе всичко на леглото и да го подреди наново. С периферията на окото си прочете името на Габриел върху един от пликовете. Събра смелост и погледна плика, на който беше написано името му. Взе го и видя датата. Беше получено преди повече от три месеца. Отвори го и зачете.

1
Сара, привет от България!

Още щом получих писмото ти, исках да ти напиша отговор, но така и не знаех какво да ти пиша. Да е нещо, което ще запомниш завинаги. Исках да е нещо, което ще те накара да се върнеш. Исках да е нещо, което да ти даде сили, където и да си. Но така и не успявах да го измисля. Заставах пред листа и не намирах думите. Може би е нормално. Разбрах, че по този начин се чувствам до теб. Разбрах, че ако започна да пиша, това ще е сякаш те изпращам на гарата. Навремето дядо ми ми разказваше как са го изпратили на гарата, когато са били бомбардировките над София.

Той си спомняше как майка му му махала с кърпичка. Повече не я видял – нито нея, нито баща си. Е, аз не успях да те изпратя. Ти просто изчезна един ден. Оттогава сякаш улиците опустяха, кучетата спряха да лаят, залъгани с тлъстия кокал на ежедневието, часовниците спряха своя ход, регулировчиците застинаха на местата си. Загубих посоките, не знаех къде е север, къде е юг – нито изток и запад.

Светът се разглоби, проклета му работа, трябваше някой да го сложи отново в ред. Мислех, че никога нищо няма да е същото. Всеки ден се събуждах в нов свят, нова вселена, ново легло и всеки път беше по-лошо от предишния. Знаех, че си някъде далеч. Може би това ще те натъжи, а не трябва. Защото, бъди сигурна, един ден ще дойда при теб. Мразя всички, които направиха така, че да заминеш. Мразя ги най-искрено, както обичам теб. Не искам да виждам никого. Тази държава ми е чужда, а градът е една пустиня. Наистина не разбирам какво толкова ти липсва. Тук няма нищо – миналото е една голяма лъжа, а бъдещето е загубено.

Може би звучи крайно песимистично, но това е реалността и трябва да я приема. Това, което исках да ти кажа, е да не се натъжаваш, защото аз ще дойда. Вече уча английски и започнах да се подготвям да кандидатствам в американски университет. Тук всичко жестоко се обърка. Уж всички казваха, че щяло да става по-добре, но не е така. Единственото положително нещо, което се случи, е, че станахме четвърти на Световното. Всичко друго е една лъжа. Или поне така казва баща ми. Той беше съкратен или уволнен. Не разбрах точно, а и не ми казват. Това, което виждам, ме отвращава. Градът ни се разпада.

Учителите в училище изобщо не знаят къде се намират. Те продължават да си работят по старата система, без да разбират какво се е случило. Казвам ти всичко това, за да не ти е мъчно за това глупаво място. Нищо не се случва и сигурно нищо няма да се случи тук. В училище взимахме за Априлското въстание и трябваше да четем "Записките" на Захари Стоянов. Много тъжна книга. От нея разбрах, че за нищо не ставаме. Но в онези времена е имало някаква справедливост, въпреки всичките лъжи.

Добре че са книгите всъщност. Чета много, чета постоянно. Може би ако не те бях срещал, нямаше да обичам толкова книгите. А сега, когато отварям книга, сякаш съм с теб. Това ме крепи. Но и разбирам много неща. Следващия път ще опитам да ти изпратя книги на български, но е малко сложно с колетите до Америка.

В общи линии е това, ще чакам отговор, а ти ме чакай мен. Ако е удобно да провериш кои университети са близо до теб, за да ги проуча. Казаха ми, че имало някакъв интернет, където можеш да прочетеш всичко, каквото ти трябва. И някакви чатове, където може да си пишеш с някого и той да ти отговаря. Ако има такова нещо, може да се опитам да се свържа с теб, но засега са само слухове.

Липсваш ми, пиши ми!
Твой Габриел

Сара не знаеше как да реагира. Дали да се радва на писмото, или да се гневи на майка си, която го е скрила от нея. Много бързо забрави за майка си. Отново прочете писмото. Габриел й се стори помъдрял за годините си. Прекалено измъчен й звучеше. Какво се е случило с хората там само за няколко години? Някой й беше казал, че в България кризата е много тежка, че хората се редят на километрични опашки за хляб и мляко, няма цигари и куп други проблеми. Сара отново се развълнува, когато прочете последните редове на писмото. Реши да му отговори.

2
Габриел, здравей!

Съжалявам за късния отговор, но не е по моя вина, но затова друг път. Много красиви думи, може би ще станеш писател някой ден. Но също така се притеснявам за теб. Не бъди толкова гневен към всичко, което те заобикаля. Просто не обръщай внимание и прави това, което смяташ за правилно. Ние сме прекалено млади още, за да се опитваме да променим нещо. За съжаление така е устроен светът – всяко поколение трябва да предложи своето за добро или лошо, но сега не е наш ред, има време. Опитвам да те успокоя, но не знам какво да кажа.

Много ми липсваш, но сякаш започнах да свиквам тук. Вече научих доста добре езика и мога да чета дори. Много съм щастлива, че ще кандидатстваш тук. Нямам търпение да дойдеш. Ще се поинтересувам за университетите в близост и ще ти кажа. Не ми изпращай книги на български, а просто заглавия, които можем да четем заедно и после да си обсъждаме.

За интернет - тук всички го ползват, но аз не съм се интересувала какво точно представлява, но от тази година ще имаме часове по компютри в училище. Всъщност това е последната ни година, нали? Ти така и не ми каза какво си решил да кандидатстваш. Аз се запалих по физика и астрономия. Едно лято мама ме беше записала в някакъв клуб по астрономия тук. Бях много глупава, в началото не исках изобщо да ходя, но постепенно започна да ми харесва. Говорихме за планетите, космоса, галактики, теории за възникване на вселената ни и купища други интересни неща. Така де, това беше преди две години, сега вече доста напреднах, но ще ти разказвам друг път. Сега бързам да завърша писмото, за да мога да ти го изпратя възможно най-скоро.

Липсваш ми, липсваш ми, липсваш ми, само твоя Сара.

Габриел така се развълнува, когато прочете писмото, че забрави какво имаше да прави този следобед. Искаше да й отговори веднага, но трябваше да виси за мляко и хляб на опашката. Трябваше да смени майка си. Когато се нареди, прочете още веднъж писмото и изобщо не обърна внимание къде е. Тук-там до ушите му долитаха подмятания, че в София нещата са много сериозни и хората ще се надигнат съвсем скоро. Но чуваше само откъслечни фрази. Опашката се движеше бавно, Габриел искаше да зареже всичко и да отиде да й напише отговор, но знаеше колко ще се разстрои майка му.

Всичко, за което мислеше сега, бяха изпитите по английски език, които трябва да държи, за да кандидатства в американски университет и да замине колкото е възможно по-скоро при Сара. Всичко започваше да го дразни все повече. Слава богу, че поне има шанс да замине. За да мине по-бързо времето на опашката, започна да мисли за книга, която да прочетат заедно със Сара.

Из романа "Неотминало" от Александър Чобанов. Откъсът от книгата е предоставен от издателство "Хермес".